автор: ina_krein

Сутринта безгрижно измете мрака от селските улици и слънцето най-нахално изгря. В събуждането на младия доктор, поспал само час, се включиха всички земни и неземни обитатели на къщата. Таласъмът му теглеше ушите, Бялата мория се опитваше да отвори клепачите му, а Кольо Благия държеше стария будилник до главата му с надежда да го чуе. Нищо не помагаше. Мъжът спеше блажено и пет пари не даваше, че автобусът за столицата ще мине през селото точно след половин час, а друг после нямаше. Накрая Барие се приближи и нежно го погали по лицето.
Мъжът отвори очи с блажена усмивка, питайки: „Вече сме женени, нали?“, на което момичето отговори стеснително:
 – Все още не…, но закъсняваме за автобуса.
О, Док имаше опит в приготвянето за броени минути! Дори морски пехотинец би му завидял. Домашният таласъм Герчо като жонгльор от китайски цирк мяташе всичко необходимо към Монката и скоро докторът застана на прага, готов за път и победи. Малко криво му беше, че улицата пред къщата беше празна, очакваше някой да го изпрати и да каже: „Благодаря, Док, няма да те забравя.“, но го преглътна като кафе без захар. Пред него вървеше момичето с най-тънката талия и коса като слънчева коприна; бе спечелил работа в елитна клиника; животът щеше да стане, какъвто го искаше. Или наивно смяташе така. Мария упорито не искаше да излезе нито от мислите, нито от сърцето му. Защо?
Мориите крачеха до него смълчани, всяка мислеща за съдбата му. И кроеше план.
Отдалече Док видя тълпата на спирката и се ядоса. Точно сега ли намериха да хукнат към София? Да бяха избрали друг ден да си купуват дрънкулки от Мола! Успокои се, че шофьорът му беше познат и щеше да им намери място дори и на покрива. Мария… Отиваше близо до нея. А Барие беше безкрайно красива. Влюбваше ли се в родопчанката?
Приближи се към автобусната спирка и изненадан видя почти всички, които беше лекувал. Хората започнаха да се сбогуват с него. Прегръщаха го, оставяйки по една паричка в джоба на якето му с думите:
 – Там в София пари ще ти трябват, Док.
Последна беше вдовицата. Прегърна го и целуна нежно бузата му, пожелавайки му късмет и любов. Сложи паричка в джоба му, прошепвайки:
– Когато се върнеш, аз ще съм още тук. Свободна – и му намигна закачливо.
 Тъкмо преди качването в рейса, някой извика да го изчакат. Задъхан, Владо Шофьора му подаде иконка на скъсано златно синджирче с думите:
– От Денко. Била е на майка ти. Моли те да му простиш. Той бил виновен тогава.
Монката стоеше като гръмнат. Шофьорът нервно натисна клаксона трети път и докторът се качи в автобуса замаян. В главата му беше каша. Искрено се надяваше в София нещата да се изяснят. Възможно ли бе Денко да е обичал майка му? Защо иначе толкова години бе пазил скъсаното бижу от онази трагична нощ? И му го връща сега, когато той ще я види? Едно бе сигурно, животът му не беше и нямаше да бъде скучен.
Заповяда си да не мисли за миналото. Имаше по-важни задачи. Погледът му внезапно фиксира върху дървото на близкия клон гарван и гълъб. Случайност? Не можеше да е случайност и това. Случайно баща му умира от алергичен шок; случайно го отглежда дядо му; случайно умира и той, а половината село му праща колети в София, докато е студент. Прекалено много случайности в този негов живот се бяха събрали накуп.
По време на пътуването разпита Барие за най-малки, на пръв поглед незначими детайли. Така разбра, че обича децата и иска да учи за детска учителка в Пловдив, че няколко години през лятото работела в една фурна, а там било адски горещо; че касите с хляб били тежки, но се налагало да ги вдигат, макар да били само жени. Смутено призна, че няма все още приятел, защото баща ѝ не позволявал да излиза сама. Майка ѝ винаги била с нея. Сподели, че не се страхува от смъртта, само щяло да ѝ бъде мъчно, че няма да се ожени и да има деца. Тихият шепот на девойката показваше и голяма скрита сила в нея.
– Обещавам ти, че ще направя всичко възможно да се изпълни мечтата ти – заяви Док. – Ще бъда щастлив, ако после, след като оздравееш, стана част от живота ти.
Каза го и му стана студено. Бялата Мория прехапа устни, а Черната спусна коса пред очите си. Черният гарван отново прелетя близо до автобуса. Сега вече Емануил прехапа устни. „Много бързаш!“, сепна се Док. „Не слагай каруцата пред магарето.“
– Първо искам да оздравея – уточни девойката и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Ще стане, ако вярваме и се борим – успокои я той, но не бе сигурен в своите думи. Стори му се, че за нея е спасение, от което се страхува и го приема по принуда.
София ги посрещна забързана и ветровита. Със слизането от автобуса я видя. Стоеше на дванайсети сектор и се вглеждаше в лицата на хората. Имаше същата светла коса и плътни устни. Спусна се към нея и я прегърна. Сякаш в душата му се срути стена. Изведнъж се почувства силен. Забрави баща си и дядо си, гнева и недоволството. Майка му беше жива и беше до него. Трябваше да благодари на Третата мория за това. Ала дали беше готов да бъде син на своята майка? Ставаше ли се семейство за броени минути?
– Мой приятел ще ни закара до вкъщи с кола – обясни стеснително тя.
Монката я изгледа втренчено, с нескрита нервност. Току-що я намери и вече трябваше да я дели с друг?
– Нали не мислиш, че толкова години кукувам сама? – попита го тихо.
– Наистина ли е удобно всички да се изтърсим у вас? – с нов въпрос запълни неловкостта Монката, вместо да отговори на въпроса, а трябваше да го направи.
– Повече от удобно е – увери го майка му. – Апартаментът е голям, в него живея сама – натърти на последната дума, от което му стана криво. Какво право имаше да ѝ държи сметка как и с кого живее? А ако утре почнеше тя се бърка в личния му живот?
Блокът бе стар, тухлен, с големи тераси, без асансьор. Имаха късмет, че майка му бе на втори етаж. Паркът се виждаше от прозореца на кухнята и Монката се зарадва, че ще има къде да си проветрява главата след работа. Още по-доволни бяха облаците Гръм и Тряс, които тутакси се настаниха в клоните на близките ябълкови дървета, а таласъмът Герчо си направи люлка между два бора и се залюля щастлив. Грациела се сгуши на завет под каменната фигура на костенурка от близката детска площадка. Даже си върза в косата изгубена розова панделка. Нямаше обаче истинско щастие тук. В софийската забързана джунгла липсваше жива топлина. Скоро щеше да го усети и той. По най-трудния начин.
Бялата и Черната Мория не бяха доволни от новото място. Гарванът гледаше стреснат кучетата наоколо, а гълъбът пърхаше тревожно с крила. Беше прекалено шумно.
– Не искам да се бием за Барие – заяви твърдо Черната. – Тя ще си тръгне с мен.
– Не – тихо отвърна Бялата. – Рано е още за нея.
– Ще се наложи – повтори Черната. – В списъка ми е отдавна, не греша.
– Ще видим – упорито прошепна сестра ѝ и отлетя да повика Третата.
След няколко часа докторът и Барие седяха в кабинета на доцент Цонева. Бяха направили важни изследвания, по спешност щеше да мине на скенер. Медикът прегледа момичето мълчаливо. Погледна ги над очилата си продължително. Взе телефона и нареди:
– Тренев, елате за консултация. Спешно е.
След десетина минути влезе шефът на клиниката – мъж канара, с още по-голямо самочувствие. Хвърли поглед на изследванията, размени няколко думи с Барие и нейните родители, прегледа девойката и заяви категорично:
– Трябва да се отреже гърдата. Веднага. Ако не е късно и за това.
Момичето изхлипа ужасено. Майката заплака с глас, а бащата безмълвно въздъхна.
– Не е минал още скенерът – обади се доктор Арсов.
– Ти пък кой си? – гневно попита Тренев.
– Доктор Емануил Арсов, а Барие е моя бъдеща съпруга. Аз съм колега хирург и смятам, че трябва да видим първо скенера, а после да вземем решение.
– Ако няма разсейки, или има, но не са залепнали за костта, имаме шанс – подкрепи младия лекар и доцент Цонева. Думите ѝ накараха Тренев да се намръщи.
– Може да се окажат кисти, а не онова, от което се опасяваме – не се стърпя пак младият медик. – Изследванията показват добра кръвна картина, а и цветът на кожата…
– Като толкова знаеш, защо си я довел при нас? – грубо го прекъсна мъжът. – Оперирай я там, където работиш. – и се запъти към вратата.
– От днес работя във вашата клиника – отговори с внезапно спокойствие Емануил. – Ако беше ваша дъщеря, пак така ли щяхте да процедирате? – не се стърпя Док.
Възрастният мъж спря като ударен и излезе, без да каже дума. Въздухът трептеше.
– Дъщеря му почина от рак на гърдата преди години – обясни доктор Цонева. – Беше крила от страх прекалено дълго болестта си и баща ѝ не можа да я спаси.
В стаята се настани тягостно мълчание. Бялата мория се върна с Третата за кураж.
– С цялото ми уважение – заговори младият лекар – предлагам първо да видим скенера и да преценим тогава. Ще оперираме по най-бързия начин, но трябва да имаме яснота и сигурност.
– Ние? – подсмихна се доцент Цонева. Този млад лекар ѝ харесваше с дързостта си.
– Държа да присъствам на операцията – с леден тон продължи Арсов. – Става въпрос за моята бъдеща съпруга, а от днес съм хирург във вашата клиника и имам право.
– Така ли? – изненада се искрено тя. – Реших, че преди малко сте се объркали. В кое отделение?
– Седма хирургия – заяви младият лекар.
Странно – сякаш на себе си каза лекарката – Мислех, че конкурсът е спечелен от друг.
– Е, ще ви разочаровам, не е – подсмихна се кисело Емануил.
– Напротив, много се радвам, колега – подаде му ръка Цонева. – А сега да видим кога пациентката може да мине на скенер, чака ни напрегнат ден.
Емануил се връщаше от работа бесен. Отделението бе гнездо на змии и оси. Някои показаха явно неприязън веднага, други я скриха зад фалшиви любезни усмивки. Искреност усети само в две ръкостискания – на един от по-възрастните колеги и на санитаря Меси, бивша футболна звезда в националния ни отбор.
– Наистина ли се казваш така? – не скри учудването си Арсов след представянето.
– Прякор – уточни младият мъж. – Студент съм в Спортната академия. – Бях обещаваща футболна звезда, докато не се сдобих с колянна травма. Прякорът ми напомня, че славата е преходна и има по-важни неща от нея.
– Не е лесно да работиш като санитар – отбеляза Емануил. – Къде-къде по-приятно е да ходиш по клубове, вместо да се разправяш с капризни болни и лекари.
– Предпочитам вечер да работя – отбеляза Меси. – Грижа се за болна майка. По-полезно е за портмонето. А и тук винаги мога да правя безплатни консултации за нея.
Това Док го знаеше много добре от своето студентство. Затова му стисна ръка още веднъж и се опита да не обръща внимание на хапането, с което го посрещнаха колегите. Конкуренцията не го плашеше, а интригите. „Искаше кариера, на ти сега!“, рече си ядно.
Мина през парка – бе изненадан, че красиво и тихо място може да има и в сърцето на София. Зелените дървета като защитен пояс оставяха далеч шума и бензиновите пари, а тичащите деца и кучета; бабите, седящи на пейките, му напомняха планинското село. Усети тъга по онова, което бе оставил зад себе си. И го жегна мисълта, че може да се върне в планината по-бързо, отколкото предполага. В джунглата оцеляваха само зверове.
Звънна на бай Киро. Завари го в неудобен момент. „Няма почивка за него!“, засмя се Емануил. Без любов не можеше и ден да живее. А той самият? Можеше ли без Мария?
Чу се с нея за малко. Звучеше тъжна, но отказа да се срещнат. Обеща да се чуват. Нещо се случваше. Не разбираше защо му отказва, ако го обичаше и държеше на него?
Майка му го посрещна с питащ поглед. И тя изглеждаше уморена и изнервена.
– Утре ще видим какво ще покаже скенерът – съобщи ѝ той. – При всички положения я чака операция. Въпросът е какво ще намерим, като отворим? Дали след края на операцията Барие ще е цяла? И какво после ще предстои? Битката с рака е дълга.
– Нали не ѝ даваш напразни надежди? – попита го тихо тя. – Разбираш ме…
– Не, майко – категорично отвърна Док. – Вярвам, че ще успеем да се преборим.
– Познаваш я отскоро – опита се да го отрезви майка му. – Не бъркаш ли съчувствието с любов? Може би я съжаляваш? Искаш да бъдеш неин герой. А тя иска ли?
– По себе си ли съдиш? – не се стърпя той. – От жал ли се омъжи за баща ми?
– Да искаш семейство е едно, да се ожениш точно за Барие – друго – вметна майката и смени темата. – Да хапнем и да си лягаме. И аз имах тежък ден.
„Глупак над глупаците!“, скастри се Монката. Какво знаеш за нея? Попита ли как е минал денят ѝ? Трябва да се научиш да бъдеш син. Ако можеш. И да ѝ върнеш иконката.
Емануил се въртя дълго в леглото. Прехвърляше вероятностите за евентуална кариера в клиниката. Щеше да бъде по-трудно, отколкото бе предполагал. Дали си струваше? Черната мория бе седнала на един клон пред прозореца и галеше гарвана по перата. Как обичаше да има работа! А в Седма хирургия смърт да искаш! Май не бе толкова лош изборът на Док. Жалко, че нямаше дълго да се задържи в джунглата София.
Телефонът иззвъня и го стресна. Беше доцент Цонева. Извини се за късния час.
– Независимо какво ще покаже скенерът, появи се алтернатива. Мой колега може да уреди исландско експериментално лекарство, инжектиращо се по индивидуална схема директно в тумора. Когато го смали достатъчно, ще отворим, ще го извадим и така твоята бъдеща булка ще остане цяла. Ако подейства лекарството, разбира се. Исках да знаеш.
– А ако не е само тумор, ако има и метастази? – не спести и този вариант Арсов.
– Просто исках да знаеш, че има още един вариант – наблегна доцентката. – Опитай се да поспиш. Ако можеш. Утре ще поговорим пак. Спокойна нощ!
Сънят вече беше отпрашил към Витоша и колкото и да стискаше клепачи, Монката не можеше да заспи. Застана до прозореца и се вгледа в кръста на църквата, просветващ като светъл лъч надежда. Беше ли готов да експериментира, или щеше да заложи на сигурно? С кого да се консултира? Ами ако превърне тази част от живота си в казус? Като онези, които невидимият глас го караше да решава? Какво щеше да избере за Барие? Тя имаше право да реши сама. За експеримента с новото лекарство все имаше статистика. И знаеше кой ще му даде данни, въпреки че нямаше право да иска тази услуга от бившата си приятелка. „Прояви смелост!“, подкани се сам. „Мечка страх, мен не страх!“, каза си тихо.
Погледна часовника, поколеба се за миг, но звънна на Елена, която работеше в американска фирма след дипломирането си. Правеха медицински проучвания на нови лекарства в Европа и по света. Нямаше начин да не знае нещо за исландския медикамент.
– Елена, Емануил е. Имам нужда от класифицирана информация. Само ти можеш да ми помогнеш. Става дума за живота на скъп за мене човек.
След по-малко от час телефонът му звънна отново. Беше Елена. Гласът ѝ бе топъл:
– Резултатите за повече от добри. Ако можеш да се вредиш, действай. И се пази. За Седма хирургия ходят зловещи слухове. Не бъди наивен. Знаеш какво имам предвид.
„Докато очите са отворени, има капка надежда.“, каза си Док. Информацията от Елена го успокои. Внезапно му се доспа и остави отворения тефтер с химикал до главата си. „Ще го напиша утре.“, обеща докторът и преди да прегърне съня, осъзна какво точно щеше да запише сутринта: „Лекарство срещу загуба – любов.“ „Лекарство срещу страх – инат“. Зарече се да не бъде наивен повече. Към никого. Мария го сънуваше и плачеше.
– Тук е опасно да се живее – оплака се гарванът на Гръм и Тряс жално и уморено.
– Питаш ли ни с тези самолети, не можем да спим като хората – отговориха облаците намусено. София определено не им допадаше. Въздухът беше ужасен и студен.
– Че вие и не сте хора – засмя се искрено птицата на техните жалби.
– За щастие – потвърдиха двамата и се протегнаха между златните листа на дърветата. Дори те не бяха като тези в селото. Листата не ухаеха сладко и нямаха вкус.
Третата погали всички и те кротко заспаха. А тя надникна в прозореца, погледна спящия Емануил и въздъхна. Понякога толкова ѝ се искаше само за част от секундата да беше жена, спяща след медено любене на ръката му. Докосна го и въздъхна тежко:
– Емануиле – Маноле, как ми открадна душата!
Мария пътуваше с такси към болницата. Родилните болки бяха силни, а едва беше влязла в седмия месец. Мъжът ѝ играеше карти някъде и не вдигна телефона. Свекърва ѝ също не благоволи. Можеше да се обади на Емануил, но така рискуваше той да разбере, че детето е негово. По-добре беше да се опита да се справи сама. Повика такси по телефона.
Третата мория седеше в колата до нея и държеше ръката ѝ. После сложи устни на корема ѝ, за да успокои бебето. Болките затихнаха. Погледна шофьора, беше добро момче. Внуши му да я закара в „Токуда“, че беше наблизо. Погрижи се в този момент да мине през отделението специалистът Инев, за да види своя позната и да се окаже там, когато Мария пристигне. „Всичко ще бъде наред, мила моя!“, докосна душата на младата майка морията. „Синът на Емануил – Манол ще се роди жив и здрав! Обещавам ти.“
Небето се усмихна в отговор. Вятърът хвана новината в длан и я понесе към малкото планинско село, вече страдащо за своя Док. СИА също спеше, чакайки като топъл хляб новина от столицата за Емануил, та да нахрани с нея изгладнелите за слухове селяни.