автор: mitkoeapostolov

Първите трийсет години беше световен шампион по футбол.
Като се видя, че в това не съм достатъчно добър,
а и му мина времето, тогава дойде писането.
Веднага след него Нобела.
Като се свързах със сайтовете за онлайн литература,
един от собствениците ме подигра:
„още един луд, който се мисли за Нобелов лауреат”.
Тогава ме заболя.
Днес нямам нито едно самостоятелно публикувано произведение.
От десет години сънувам Нобела.
Това не е успех.
Това не е награда.
Това е болест.
Пабло Пикасо споделя:
„Когато бях малък, майка ми казваше:
Ако станеш войник, ще стигнеш до генерал.
Ако станеш свещеник, ще бъдеш папа.
Аз исках да бъда художник и станах Пикасо.”
Дори да успееш.
Пак е болест.
Измислил съм над сто варианта на приемната реч.
Понякога докато вървя в парка и я преговарям
се разплаквам от собствените си думи.
Това е болест.
Завиждам на всички успели български писатели.
И се гордея с тях.
А сега и тоя Букър.
Ни в клин, ни в ръкав.
Дявол го взел проклетия Букър!

Като не мога да се преборя за никоя награда за писане,
ще си създам собствена.
Миткова награда за литература.
Какви ще са критериите за победителя?
Сривовете?
Лъжите?
Изневерите?
Депресията?
Да, това ще е.
Ще се отличавам, задето с месеци едва ставах от леглото,
за да получа най-великата награда – живота си.
И то какъв живот, в който единствената ми мисъл беше за смърт.

По дяволите Нобела!
По дяволите Букъра!
По дяволите Митковата награда за литература!
Дайте ми ги всичките!
Жив съм.
Стига толкова награди.