автор: pastirka

Плачът одраска тишината
и тя започна да кърви.
В чертозите на светлината
страданието се взриви.

Размаха вятърът закана
пред залеза опечален.
Мечтата е жена, пристана
на друг, забравила за мен.

Неколеничилата воля
е сила, дадена от Бог.
Пред него само аз се моля.
Възторгът бликнал – босоног –

пустинната душа пресече,
да светне полилея в мен.
Тъгата робата си свлече,
разцъфна този миг свещен.

Замесих новата надежда,
сълзите смляла на брашно.
Днес вяра в себе си отглеждам
и благославям я с "Дано!"