автор: ina_krein

"Третата мория", глава 8. – Приятели и съперници (Втора част)

До вечерта в кабинета беше спокойно. Минаха няколко баби с внучета, един гостенин с високо кръвно – виното и свинските пръжки на никого не прощават, но нищо особено. Дори имаше време следобед да прерови страниците на най-елитните частни болници в София и да се информира дали не търсят хирург. Не искаше цял живот да шие само пукнати глави и разцепени устни. Недоволството го гризеше като изгладнял заек хрупкава зелка.
А и след заминаването на Мария и Олеся бе разбрал, че в селото няма да намери гореща жена за временна неангажираща връзка. Вдовицата изпадна от класацията по обясними причини, а друга „свободолюбеща“ не виждаше на хоризонта. Не на последно място, в София живееше Мария.
Можеха да се променят нещата между тях, ако живееха наблизо. „Или ако ти беше по-смел.“, не му спести истината Третата мория, люлеейки се върху крилата си. „Да бях рискувал преди сватбата!“, укори се Емануил.
Докато се чудеше в коя болница да изпрати документи и да се включи в борбата за може би предварително уреден конкурс, благославяше рускинята, че му отвори очите за някои неща. Дълбоко в себе си предчувстваше, че разговорът с бай Киро относно майка му щеше да бъде тежък. Затова щом приключи работния ден, мина покрай кръчмата, удари едно вино за кураж и с решителни стъпки тръгна към дома на баба Елефтера.
Тя го посрещна намръщена. Монката поздрави и попита дали мъжът ѝ е там.
– Тук е, ама защо – не се сдържа тя. – Това, дето е намислил, ще остави без доктор селото.
– Кое? – погледна я изненадан, а жената мрачно му посочи вратата на стаята.
Среброкосият мъж го покани да седне. Извади от джоба си листче и му го подаде. Очите на младия доктор затичаха по избледнелите букви – София, квартал „Гео Милев“, църква „Света Троица“… Сърцето му биеше с над сто удара в минута. През цялото време на своето следване е бил близо до нея. Може да са се разминавали в парка или стояли един до друг в църквата. Гневно погледна мъжа и преди да отвори уста, бай Киро бръкна в джоба на панталона и му подаде снимка – малка, черно-бяла, от онези, които правят в болниците при изписването на бебета. Вгледа се в лицето на жената – беше много красива. Брадичката, веждите, носът, дори косата ѝ бяха като неговите. Сега му стана ясно защо всеки път, почнеше ли да иска снимка на майка си, баща му и дядо му конфузно мълчаха. Ами ще мълчат, като ѝ бе одрал кожата. Негодници! Добре че не са живи! Щяха да видят!
– Защо майка ми е напуснала селото? Каква част от истината не знам?
– Баща ти и Денко бяха приятели – започна бай Киро и докторът зяпна. – Той им беше кум на сватбата. После първата му жена го напусна – искал от нея нестандартен секс, а тя му отказала. – Монката въпросително го погледна, но другият се прокашля и докторът можеше само да предполага какво е искал оня от младата си жена, че с ужас е побягнала. – Беше я пребил и тя си замина, след като баща ѝ дойде с половината им рода и ѝ събраха багажа. Та тоя козел, останал без жена, взе много често да ходи на гости у вас. Баща ти, нали са уж верни приятели, пък им е и кум, не обърнал внимание, докато един ден кумът цъфнал у вас, когато майка ти била сама. Знаем само, че се оплакала на баща ти и дядо ти, че оня ѝ налетял, което Денко отрекъл, обвинявайки нея, че го била предизвикала. Баща ти беше яхнал вълната, но дядо ти там нещо много мътно изигра. Бил казал, че за жена приятели не се карат, а щом един мъж налети на жена, значи тя му е дала сигнал. Баща ти, по примера на Денко, пребил майка ти така, че доктор Георгиев я бе шил на няколко места, беше ѝ издал медицинско и я увещаваше да го съди.
– До това явно не се е стигнало – процеди през зъби Монката, а бай Киро кимна.
– Ние я прибрахме – съобщи той, от което Монката още повече се втрещи. – Баща ѝ отказа да я прибере, за да не го излагала пред хората. Елефтера я пазеше, да не ѝ налети я баща ти, я Денко. Мина седмица и се чудехме какво да направим. У нас не можеше да остане, при баща ти не искаше да се върне, баща ѝ не я искаше, оставаше само едно. Събрахме се с Кольо, Танас и отчето, хванахме дядо ти за яката и отидохме при баща ти.
– Поискали сте пари и развод в замяна да остана в селото, а тя да не ме види никога.
– Да – отговори бай Киро и замълча, поглеждайки към жена си, която пристъпи напред и съобщи глухо:
– Обаче не спазихме обещанието. Пращахме снимки на майка ти от всички твои тържества, казахме ѝ кога ще ти бъде дипломирането даже; тя знаеше къде живееш на квартира и можеше да те вижда отблизо – всичко знаеше. Имам и телефонен номер – Джиесем – млъкна виновно и му подаде малко зелено листче, трепкащо като живо сърце.
Монката го взе, а то мърдаше като крило и пареше по-силно от въглен ръката му.
- Вашите си продадоха къщата да те изучат – започна бай Киро, но Монката го спря.
– Всеки греши – продължи среброкосият мъж. – Ти стана лекар именно с тези пари.
– И вече можеш да потърсиш майка си – допълни жена му авторитетно.
Младият лекар не им благодари. Излезе гневен, но и странно примирен. Най-страшното беше свършило. Утре щеше да отиде в града да сканира необходимите документи за конкурсите в две частни болници и да се приготви за битка. Нямаше да остане тук. Време бе за промяна. Ако наистина Мария му беше мила, трябваше да се бори.
Бялата, Черната и Третата мория щяха да го последват навсякъде. Герчо и Грациела – също. Облаците Гръм и Тряс не биха пропуснали да се разходят над столицата привечер.
По пътя за квартирата отново дочу странната мелодия и се огледа. Не видя нито човек, нито отворен прозорец. Стори му се, че тъмна сянка върви след него, но се шляпна по бузата. „Я се стегни!“, нареди си той. „Тепърва второто полувреме започва, нищо още не е изгубено. Тук мога да се върна винаги, да видя какво има Там.“
Кольо Благия го посрещна мълчаливо. Масата беше приготвена и вечерята ухаеше вкусно, но този път щеше да я пропусне. Трябваше да се опита на направи план за бъдещето си. Колкото по-луд, толкова по-добре. Жена, деца, кариера, пари, майка…
Зеленият тефтер сякаш сам се отвори в очакване на нова рецепта за лекарство за душата. Монката се замисли за минута, но после грабна химикал и решително написа: „Лекарство срещу отчаяние – надежда“. Майка му беше жива, София беше само на четири часа път. Конкурсите може и да бяха нагласени, но той беше селски доктор – разгадавал бе случаи като загадки на Сфинкс. Олеся замина, дъщерята на бай Страхо се ожени, но имаше и други дами, жадни за любов. Защо не неговата? Мария не излизаше от ума му.
– Готов ли си за втората загадка? – попита го топлият глас точно когато бе започнал да се унася, а сънят пристъпваше като балерина на пръсти към душата му.
Усмихна се. Бе буден и трезвен, значи гласът бе реален. А може би по-добре беше да бъде пиян от любов, да не чува никакви гласове, а само шепота на любимата си.
– Слушам – отговори спокойно докторът, готов да решава чужди съдби.
– Един мъж мечтае да направи кариера, да има жена, деца, пари, хубаво жилище, кола. В един момент трябва да подреди нещата в топ три. От това кое ще постави на първо място, зависи съдбата му. В живота си ще се сблъска с пандемия, корупция, лицемерие и отмъщение. Знае, че ще изгуби част от онова, което има. Какво ще запази?
– Повече от ясно е – децата, жената, кариерата.
– Сигурен ли си? – гласът звучеше разочаровано в кадифения мрак.
– Децата, жената, домът. Това кога ще се случи на човека?
– Утре – отговори гласът. – Теб те очаква още по-труден избор.
– Нима? – засмя се иронично Емануил. – Като гледам – нямам жена, деца, кариера.
– Сега нямаш. Ала ще имаш – отговори гласът. – И ще избираш трудно между тях.
Гарванът стоеше боязливо на прозореца и не смееше да издаде звук. Третата мория бе по-силна от Бялата и Черната – можеше да убива и възкресява души, щом поиска.
Докато Емануил спеше, Третата подреждаше документите му в частна софийска клиника. Там бе намерила душа, която да му бъде опора. Тя също като младия лекар носеше парченце от безкрайността в себе си. Време беше да кръстоса случайности пак.
– Слушай – Бялата мория се бе появила внезапно – нека се разберем.
– За какво? – повдигна рамене Третата, пресичайки човешки пътища в бъдещето.
– Ако искаме Той да остане наш, не трябва да бъде щастлив в любовта.
– Пак ли започваш? – ядоса се Светлата. – Ако не спреш да проваляш всичките му сърдечни връзки, ще те отстраня от живота му.
– Временно – подсмихна се Тъмната, появила се зад гърба ѝ.
– Достатъчно временно, за да изградя бронята му против теб и да намери Любов.
– Не забравяй, че винаги се връщам и имам сила да променям събития.
– Не забравям – отговори тихо Третата. – Но и ти не забравяй какво мога аз.