автор: yotovava

Прохожда малкото дете,
разлиства първата си книга
и светли приказки чете,
и слуша златната авлига,
и срича пролетния дъжд –
в глъбта на грейналите букви,
а после се превръща в мъж
и крачи с лачени обувки,
така животът – низ по низ
край мен търкулна се – без време.
Преследвах непонятна вис
и вярвах – всичко е пред мене –
и пролетният благослов,
и шалът златен на житата,
и най-красивата любов –
с дъха на безметежно лято,
че няма да заесени,
а зимата е къс отрязък,
че има много, много дни,
преди да дойде моят залез.
Но здрачът спусна тих воал,
очите ми почти замрежи.
И сякаш някой е окрал
последната прашинка нежност.
Какво от времето спестих?
Самотен и замислен гарван
изграчи непонятен стих.
И знам, че трябва да му вярвам.