автор: vtasheff

1. НАЧАЛНИ СТЪПКИ
Събудих се преди десет минути.
„Време е да си довършиш историята – беше първата ми мисъл, когато си отворих очите и видях най-красивото лице на света, лицето на жена ми. – Хората са нетърпеливи и няма да те оставят на мира, ако не им предоставиш това, което искат.“
Вики спеше, а не исках да я събуждам. Повдигнах си краката и се изправих от леглото. Опитах се да не издавам допълнителен шум, но не ми се получи.
– Къде отиваш, скъпи? – попита ме тя, докато си разтъркваше дръпнатите очички.
Беше с една година по-млада от мен и въпреки огромното количество алкохол, което приемаше почти всяка вечер, годините несъмнено не ѝ личаха. Младолика си беше, нямаше спор. По-скоро приличаше на тийнейджърка в последна фаза на пубертета. Зелените ѝ очи бяха направо забележителни и всеки път, когато се вглеждах в тях, откривах мистериозните змийски черти, които се криеха в характера ѝ.
Наведох се към нея и устните ми докоснаха челото ѝ. Усещането беше повече от прекрасно.
– Тук съм, Вики – отвърнах. – Имам малко работа за вършене.
– Каква работа? – попита ме тя насреща. – Вчера ми каза, че си си осигурил почивен ден.
– Така е, но просто не мога повече да спя. Спомняш ли си, когато ти бях споменал, че смятам да си довърша историята?
– Да, спомням си.
– Е, реших, че подходящият момент е настъпил.
– Радвам се да го чуя, скъпи. Първата ти книга имаше огромен успех.
Виктория се прозя, като с лявата си ръка покри вече отворилата ѝ се уста.
– На хората много им хареса написаното – продължи тя. – Но не смяташ ли, че нямаш за какво толкова да пишеш?
– Имам, разбира се – отвърнах с леко остър тон. – Така говориш, сякаш си забравила за тежките моменти, през които преминахме през последните няколко години.
– Трябва да се шегуваш с мен. Нима наистина смяташ, че можеш просто ей така да разказваш за нещата, които ни се случиха?
– Не ставай глупава, Вики. Не съм си и помислял да го правя. Ще включа само по-нормалните случки, а онези, които не искаме никой да разбира, ще си останат между нас двамата – както си бяхме и обещали. Помниш ли?
– В никакъв случай. Не искам да се разбира каквото и да било.
– Хората вече не издържат. Очакват продължението на книгата с нетърпение, а аз вече достатъчно ги мотах и лъгах. Време е да им предоставя това, от което се нуждаят.
– И дума да не става, Орлине. Не ме интересува какво искат хората.
„Отново това обръщение…“
Виктория винаги си служеше с пълното ми име, когато нещо не ѝ се нравеше.
Седнах на леглото и се обърнах към нея.
– Виж, скъпа – продължих, но този път опитвайки се да използвам по-спокойния си тон. – Ще седна пред бюрото си и ще започна писането на втората книга, като започна с някакви нищо и никакви си подробности. Обещавам ти, че твоето име няма да присъства по никакъв начин в творбата. Така съгласна ли си?
– Добре, но ще искам да ми покажеш след това какво си писал и ако има нещо, което не ми харесва, да го премахнеш.
– Дадено.
Отново се приближих към нея, но този път я целунах по устата. Сухите ѝ устни ухаеха приятно.
– А сега продължавай да спиш – рекох. – Още ти е рано да ставаш за работа.
Виктория работеше като учителка в детска градина и започваше работата си в осем.
– Колко е часът между другото?
Погледнах към часовника на дясната си ръка и отвърнах:
– Наближава шест.
– Наистина си е раничко. Продължавам да спя тогава. Ще ме събудиш ли към седем?
– Разбира се, че ще те събудя.
Излязох от стаята и си направих кафе, а след това се захванах с писането на книгата.
2. НЕЗАБРАВЕНИ СПОМЕНИ
Не се получаваше…
Успях да напиша нещо, но въобще не се доближаваше до това, което бях написал в първата си книга.
„Изгубил съм си формата – помислих си и за момент през мен премина неприятното усещане, което повечето от известните автори на тази планета със сигурност бяха изпитали – неувереност. – Ще ми отнеме много време, докато успея да си я възвърна отново.“
Не знаех как точно да започна и след всяко ново изречение, спирах и в продължение на няколко минути, се чудех коя трябва да бъде следващата дума.
„Ама, че сложно било да пишеш книга…“
Определено имах за какво да пиша, но просто не знаех как точно да си го формулирам. През последните няколко години с Вики наистина ни се наложи да преминем през доста тежки ситуации. Не, че не бях свикнал със суровия живот. Все пак като дете се бях преборил с предизвикателства, които повечето от връстниците ми дори не можеха да си представят, че са възможни. За престоя ми в затвора въобще и дума да не става…
Пустият му затвор...
„Защо ми беше да ги убивам онези четиримата? – И до ден днешен продължавам да си задавам този въпрос. – И какво като си отмъстих? Какво получих в замяна?“
Всъщност шестте години прекарани в тази дупка, която бе способна да пречупи и най-големия мъжкар, не се оказаха толкова тежки, колкото очаквах. Тегаво си беше, няма спор… но въобще не се доближаваше до страшните кадри от американските затвори, които ни се представяха по телевизионните канали.
„Дали просто не изкарах късмет?“
„Добре, че беше Димитър. Този човек направо ми спаси живота. Едва ли щях да издържа още шест години зад решетките.“
„Какво ли прави той сега?“
Много от вас, сигурно се питат: „За какъв затвор става въпрос?“.
А някой от вас пък най-вероятно вече са се досетили за какво говоря (онези, които са прочели първата ми книга).
Всичко започна с едно отмъщение.
„Трябваше да скрия труповете... – помислих си за момент, като едновременно с това се сетих за Велимир, Дъбан, Митко Каската и Илия Плюнката. – Защо ги оставих на местопроизшествието?“
Велимир, Дъбан и другите двама със странните прякори, или още казано четиримата глупаци бяха главните виновници за смъртта на дядо ми и Камен. Четиримата убийци поляха с бензин и изгориха къщата, в която живеех, като без малко и аз да остана завинаги заровен под кирпичените ѝ тухли.
Всичко това се случи, когато бях малко дете. Сега съм почти на тридесет години (след три месеца ще ги навърша) и мисълта за тези четиримата продължава да ме преследва. С Виктория очакваме вече малко момченце, а бандата на Велимир все още не спира да ми се появява в кошмарите.
„Това трябва да спре веднъж завинаги.“
„Но как?“
С тази история, която ще ви разкажа, разбира се. Предполагам, че така ще ми олекне. Чувал съм, че доста често писателите забравят за неприятните си случки през годините, когато просто ги напишат в книгата си. Моят случай също ще е подобен, макар и да знам, че много от вас, драги ми читатели, очаквахте продължението на първата ми книга с нетърпение.
Всичко започва от тук, но според кратките ми изчисления, най-вероятно ще завърши след около малко повече от една година. Надявам се, че ще издържите това време. Обещавам, че ще се постарая и тази книга да бъде също толкова добра, колкото и първата.
„Нека купонът започне!“ – както казваше Петер Рене Бауман или още известен като Диджей Бобо.
3. ХЕРОИНОВИЯТ КРАЛ
Както вече споменах, животът ми в затвора не беше един от най-тежките, но пък със сигурност не беше цветя и рози, както на някои от по-влиятелните затворници, които извън затвора се славеха с важните хора, покриващи гърба им.
Беше ми трудно в самото начало, като с времето научих едно много важно умение, което по принцип е заложено на почти всеки един човек, макар и той да не го осъзнава. Това умение се нарича „адаптация“ и благодарение на него, хората през различните години са успели да оцелеят и също така да се справят с трудните предизвикателства на живота.
Да влезеш в затвора, когато едва си навършил осемнадесетгодишна възраст не е нещо, което всяка психика може да издържи. Моята едва успя да го направи, а въобще не бях глезено дете. Представете си ги другите деца от училището ми. Една година би им се сторила като едно десетилетие в тази дупка, където наркотиците бяха по-важни от храната.
Опитвах се да не привличам внимание, като в началото планът ми се получаваше, но малко след първата ми седмица пребиваване зад решетките, се превърнах в мишена на една групичка, която може да се каже, че властваше над самия затвор. Групата се наричаше „Хиените“, защото всичките ѝ участници имаха татуировки на хиена на лявата ръка. Освен това традицията им повеляваше, че трябва всеки един член да е с обръсната глава и да има голям черен мустак, който да прикрива горната им устна. Доста странни хора, а?
Проблемите започнаха от моя съкилийник, който се оказа използвач и манипулатор, и заради когото без малко да си навлека сериозни проблеми с бандата на хиените.
Михаил Гяуров, още известен като Мигел Мексиканеца беше мърляв човек, който не знаеше що е това граница. Измършавялото му петдесет килограмово тяло съдържаше повече наркотични вещества, отколкото вода. Мексиканеца закусваше, обядваше и дори понякога вечеряше с хероин. Очите му бяха по-жълти от цвета на лимона, а урината му – по-тъмна от катрана. Постоянно се оплакваше от чувство на умора и отпадналост, като едвам издържаше без дневната си доза хероин, която въобще не беше малка. Този човек вода не пиеше (поне не и в мое присъствие), само и единствено спирт. Липсата му на апетит и малкото храна, която приемаше, не му пречиха системно да си изповръща червата навсякъде по пода. Килията ни се бе превърнала в място, което би отвратило дори и най-нечистоплътните индивиди, съществували някога в историята на човечеството. Не малко пъти се бе давил в собствената си повърня, докато спи, като често ми се налагаше да го спасявам от смъртта. Мексиканеца явно страдаше от вирусен хепатит Б, който лека полека си го убиваше отвътре.
Колко безсънни нощи съм имал, заради този дребен използвач... Крясъците му бяха ужасяващи, а поведението му бе още по-ужасяващо. Страхът ми се увеличаваше с всяка изминала нощ.
„Да не ме набоде, докато спя...“ – постоянно се притеснявах, осъзнавайки, че последиците могат да се окажат фатални. Въобще не възнамерявах да рискувам и заради това прекарвах повечето от вечерите си с леко притворени очи.
– Пуснете меее!!! – крещеше Мигел посред никое време. – Трябва да си ходя вече... Не издържам без хероин... Дайте ми малко да си напомпам... Всичко ще направя за мъничко стръв.
Покрай него се научих и на някои от жаргонните думи, които повечето наркомани използваха. Например стръв значеше хероин, а напомпам – инжектирам. Рок значеше кокаин, а диско бисквитите се наричаха още екстази. Любимото нещо на Мексиканеца беше атомната бомба (смесица между трева и хероин).
– Не ти ли писна да си тровиш здравето, Мексиканец? – веднъж го бях попитал, а той отговори по един много странен начин, нетипичен за един нормален човек.
– Братле, няма по-готино нещо от това да се закачиш към херца. Трябва да опиташ. Мисля, че ще ти хареса повече от тъпите книги, които четеш.
– Не ми разправяй глупости. Мисля да си изкарам присъдата чист.
– Хахаха, ти си луд, приятелю... Много бързо ще клекнеш, като видиш какви помияри се крият зад тези стени. Пък и малко от материала няма да ти навреди. Само казваш и ще те уредя с каквото си искаш, директно от хиените. Мои хора са все пак.
– Ще го имам предвид – отвърнах му, опитвайки се да го накарам да млъкне.
Несполучлив опит...
– Всичкото това ще е при едно условие – продължи Мексиканеца така наперено, сякаш си говореше сам.
– И какво ще е то?
– Да получавам по тридесет процента от твоя материал.
– Ще си останеш с мечтите, Мексиканец. Никакви наркотици не искам от хиените. Оставаш без материал.
– Жалко... Ще съжаляваш след време...
„Как ли пък не...“
Защо ви казвам, че Мексиканеца беше използвач, сигурно се питате. Ще получите отговор на въпроса си, но това ще се случи малко по-късно в книгата. „Всичко с времето си“, както казват по-мъдрите хора. Сега ще ви въведа в обстановката в затвора, като ще се опитам да не ви спестявам места, хора или случки.
Преди да започна обаче, по мой собствен обичай, ще ви предупредя, че нещата, които ще ви разкажа и опиша няма да са подходящи за абсолютно всеки един от вас. Хората, които лесно се плашат или пък се отвращават от малко по-неприятните събития в живота, ще помоля да оставят тази книга и да се захванат с някоя друга. Великият немски писател Ерих Мария Ремарк, например е написал доста любовни истории, които според мен повече ще ви харесат от това да слушате що за зверства са се случвали в бургаския затвор. Тези от вас, които са решили да останат – добре сте дошли, но не забравяйте, че съм ви предупредил.
Михаил Гяуров (Мигел Мексиканеца) беше един най-обикновен затворник, който аз наричах Хероиновия крал. Имаше доста по-тегави момчета в този затвор. Предполагам, че сте готови да се запознаете с всеки един от тях.
Ако е така, нека започваме…
4. БУРГАСКИЯТ ЗАТВОР
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“
БУРГАСКИ ЗАТВОР
Това пишеше на самия вход на затвора, като над огромния надпис бяха окачени две знамена с избелели от слънцето цветове – на Европейския съюз (отляво) и на Република България (отдясно). Между знамената имаше една единствена изцяло автономна лампа, която през деня съхраняваше слънчевата енергия, а през вечерта използваше тази енергия, за да осветява мястото пред огромната порта.
Тежката врата на входа, която при всяко следващо свое отваряне успяваше да огласи и най-отдалеченото кътче на затвора, бе изцяло изградена от ковано желязо, а размерите ѝ позволяваха преминаването на средно голям камион. Бетонните стени, които обграждаха затвора бяха високи поне пет метра, като над тях се ширеше бодлива тел, която със сигурност увеличаваше цялостната височина на преградата с около един метър. Едва ли имаше човек, който бе способен да прескочи, пробие или прехвърли тази тел. Дори Хавиер Сотомайор би се затруднил да достигне половината от височината на преградата. Стените около затвора бяха така сформирани, че да образуват квадрат. В долния ляв ъгъл на този квадрат имаше една кула, която се извисяваше с поне още пет метра над бодливата тел. Наблюдателницата (така ѝ се викаше на тази кула) беше не само висока, но и масивна постройка с керемиден покрив, който в центъра се сливаше в едно цяло, образувайки връх. На самия връх на наблюдателницата стърчеше една антена, чиято антена най-вероятно служеше за прихващането на обхват. От външната и от вътрешната страна на кулата имаше по два прозореца – едните гледаха към затвора, а другите – извън него. Всъщност самата кула бе нещо като стаичка, в която винаги стоеше по един надзирател на пост, който с помощта на няколко прожектора и камера, следеше за реда в затвора и наблюдаваше, ако някой затворник се опита да избяга.
Още с навлизането през централния вход се открояваше основната сграда, в която се намираха повечето от затворниците. Пететажната постройка беше жълто-сива на цвят, а самите стени се лющеха по всичките си краища. Малките правоъгълни прозорчета бяха защитени от дебели решетки и твърди оградни мрежи, като не позволяваха на затворниците да напускат стаите си. Покривът беше изграден от керамични керемиди, които на места липсваха.
Вляво от централната сграда се намираше стаичката на надзирателите, които с помощта на огромни монитори наблюдаваха всичките камери в затвора. Там, също така се пазеха всичките оръжия и важни предмети, с които си служеха пазачите.
Отдясно пък имаше средна по големина фитнес зала, която макар и старомодна, беше доста често посещавана от затворниците. Лично аз прекарвах около една трета от времето си в затвора в тази стая. Достъпът там ни беше неограничен, като единствено се изискваше от нас да се спазват определени правила – без сбивания, без наркотици или каквато ѝ да била незаконна контрабанда и спазването на чистотата на помещението беше напълно наложително. Фитнесът беше строго наблюдаван и нито за момент не се изпускаше от контрол. Смяташе се, че на това място се дава твърде много свобода на затворниците и заради това мерките там бяха доста по-затегнати откъм страна на надзираването.
Общо взето това беше затворът, в който се намирах, като се изключи столовата, където се приготвяше храната на затворниците, секторът с по-опасните престъпници и огромният двор, разбира се.
Надявам се, че горе-долу разбрахте как изглеждаше средата, в която прекарах шест години от живота си, но мисля да спра до тук с излишните обяснения и просто да пиша за живота ми зад тези отблъскващи стени. Съжалявам, ако някой от вас е искал да придобие повече представа за това как изглежда един затвор отвътре, но е време да се захващам с писането на по-важните събития, които непременно трябва да включа в книгата.
Разбира се, няма да пиша само и единствено за престоя ми в затвора, а ще се опитам да включа и моментите от живота ми преди и след тези шест години. Подчертавам думата „опитам“. Все пак обещах на Виктория, че ще спазвам някаква дискретност. Нямам представа дали написаното ще има хронологическа последователност, но със сигурност ще се постарая да няма никакви обърквания и нежелани двусмислици, които да затрудняват процеса на разбиране.
5.
С Вики се запознахме още в училище, като аз бях в десети клас, а тя девети. Запознанството ни беше много случайно. Имаше благотворително представление след часовете, на което повечето деца от училището присъстваха. Имаше толкова много присъстващи в залата, че се наложи в края на самото представление, хората да излизат по редове. По ирония на съдбата Аз и Вики се намирахме на един лакът разстояние. Разделяше ни облегалката на стола, която в повечето случай служеше за подкрепянето на нечия ръка. Пети ред, сто и четиринадесето място, това беше столът, на който седях аз, а пети ред сто и петнадесето място, беше столът на Вики.
– Предполагам, че тук трябва да е свободно – обърна се тя към мен. Прекрасните ѝ зелени очи се сливаха с дрехите ѝ, а тъмният червен цвят на червилото ѝ подчертаваше нежния ѝ характер. – На билета ми пише, че това е мястото, на което трябва да се настаня.
– Да, би трябвало да е свободно – отвърнах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
Преди запознанството ми с Вики, почти не се беше случвало да говоря с момиче. Всъщност, може да се каже, че единственото момиче, с което бях контактувал преди това беше Емануела, но това за жалост не продължи дълго (знаете защо).
В киносалона не бях влязъл сам и това донякъде ми придаваше някаква самоувереност. Отдясно на мен стоеше моят най-верен приятел – Манол.
***
Най-добрият ми приятел беше роден в Златоград, но когато бях на четиринадесет години, той и родителите му бяха избрали да живеят близо до морето. Градчето, в което живеех явно им бе харесало, като бяха категорични в своето решение – да прекарат остатъка от живота си тук. Манол беше на моята възраст и по ирония на съдбата попадна в моя клас. И той, също като мен беше едно необикновено момче, което се различаваше от останалите деца със своя цвят на кожата. Не беше от ромски произход, но пък беше наполовина африканец, чийто баща идваше от много далечните части на континента Африка (и по-точно от Намибия). Манол досущ приличаше на баща си, макар и да бе наследил и някой черти от майка си, която бе чиста българка. Комбинацията между двамата му родители беше едно доста рядко явление, което не се хареса на повечето деца в училище и Манол, също като мен бе принуден да се включи към клуба на неудачниците.
Момчето беше високо, но и едновременно с това много хилаво. Несъразмерните му ръце стигаха почти до коленете и от всичките страни на тялото му стърчаха жилави кокали, които само изчакваха да покажат на останалите деца колко еластични могат да бъдат. Самото му телосложение малко наподобяваше разтегнат локум. Манол имаше типичните характеристики на един цветнокож човек. Косата му не просто беше къдрава, а направо се извиваше като някаква змийска опашка. Носът му беше плосък и широк, а устните му – силно изразени. Космите на ръцете и краката му също бяха къдрави. Дланите, заедно със зъбите му бяха единствените места, които тотално си контрастираха с цвета на кожата му.
Сприятеляването ми с Манол се случи още в първите дни след неговото пристигане в града. Предполагам не беше никак трудно за него да разбере, че повечето от децата са расисти и ще бъде почти невъзможно да намери общ език с тях. Личеше си, че не бе добре дошъл в нашето градче. Дори понякога съвсем открито получаваше по някоя и друга реплика от сорта на „Подай топката, негро!“ или пък „Какво си написал на последното упражнение, черньо?“. Може да се каже, че аз бях от малкото деца в класа, които не използваха расистки обръщения. От друга страна, някъде в най-крайните дълбини на моето съзнание, по-скоро се бе пробудило странно любопитство, което сякаш се дължеше на тийнейджърските ми години. Исках да се сприятеля с това момче, защото за мен то беше необикновено. Не беше като останалите. Цветът на кожата му не беше единственото нещо, с което се различаваше от другите деца. Момчето изглеждаше някак си стреснато. В очите му не се наблюдаваше онази искра, която се наблюдаваше при повечето младежи на нашата възраст. Момчето изпитваше уплаха от нещо, а аз исках да разбера от какво. Исках да му помогна.
Истинското сприятеляване между двама ни се бе случило на третия ден от пристигането на момчето в града.
Беше хубав пролетен ден. Природата не за първи път бе оживяла и носеше със себе си благоуханен аромат на зеленина. Ясното светло небе, което по никакъв начин не принадлежеше на нас човеците, разпространяваше над градчето ни от своята величествена енергия, която можеше да накара дори и най-начумерения жител на това градче да покаже своята усмивка. Слънцето, което вече бе изпреварило и най-ранобудния човек на земята, също имаше принос към цялата тази недосегаема картина. Със своите поразителни способности, то привикваше дивните птички към празните клони на дърветата, като ги подбуждаше да пеят.
Намирах се в класната стая, но не бях сам. На два чина разстояние от мен се намираше Манол – цветнокожото момче, което съвсем безгрижно си похапваше някаква каша, от която се разнасяше превъзходно ухание на царевица. Имаше голямо междучасие, но по ирония на съдбата, и двамата бяхме останали в класната стая. Други деца нямаше. Всички бяха навън.
– Какво е това, което ядеш? – попитах Манол, който за момент ме погледна отново с онова уплашено изражение, което му придаваше вид на виновно куче. Изобщо не очакваше, че ще го заговоря. – Изглежда вкусно.
– Ъммм… да, доста е вкусно – отвърна момчето, запазвайки своята уплаха. – Това е царевична каша. По рецепта на татко ми е.
– Може ли да пробвам?
– Да, разбира се.
Приближих се към чина му.
Момчето протегна ръката си и ми подаде купичката с кашата. Подхванах съда и повдигнах наполовина скрилата се в сместа лъжица. Мирисът на царевица стана по-силен. Наистина ухаеше приятно.
Изпробвах кашата. Консистенцията беше гъста, но необикновено вкусна.
– Това е направо величествено – отвърнах, облизвайки си крайчеца на устната ми.
– Сериозно ли? – попита ме учудено момчето. – Наистина ли ти харесва?
– Ти шегуваш ли се? Това нещо е повече от страхотно.
Момчето продължи да ме гледа учудено. Приличаше на човек, който току-що бе паднал от Марс. Явно не можеше да повярва на думите ми.
– Почакай малко – продължих аз, приближавайки се към раницата си. – Взел съм си няколко банана за днес.
Изкарах четири банана от раницата и отново се доближих до Манол. Седнах на отсрещния чин и му подадох двата, оставяйки другите два за мен.
– Не е необходимо да ми ги даваш – рече момчето, правейки ми жест с ръцете си, че не иска да приеме предложените от мен банани. – Запази си ги. Аз си имам хра…
– Глупости… – прекъснах го. – Не ставай смешен. Ти ми даде да пробвам от кашата и на мен много ми хареса. Сега е мой ред да ти дам нещо.
– Но аз ти дадох само една лъжица.
– Няма значение… Просто ги приеми.
Двамата се спогледахме за момент, но нищо не си казахме. Манол се взираше в мен, показвайки своето недоверие.
– Моля ти се… приеми ги – добавих.
Манол взе бананите, втренчи огромните си тъмни очи в мен и рече:
– Благодаря ти...
– Няма защо... Между друг...
Вратата на стаята се отвори. Започнаха да влизат деца, а заедно с тях се прокрадна и многоочакваният хаос, който бе напълно типичен за края на всяко едно междучасие. Погледнах към часовника, намиращ се над масивната бяла дъска в средата на стаята. Кръглото устройство, което отчиташе времето, показваше с точност 10:38.
Към нас се приближи едно момче, което се падаше съученик по чин на Манол. Момчето се казваше Анастас и се считаше за най-богатото и разглезено момче в класа.
– Махни ги тези банани от моята половина – извика то, обръщайки се към цветнокожия ми бъдещ приятел – Не виждаш ли, че ми навлизаш в личното пространство? Не стига, че учителката те набута при мен, а сега вече си позволяваш и да не спазваш правилата, които съм ти поставил. Ако там, откъдето идваш е прието да не спазваш правилата, то тук на моя чин, това няма как да се случи.
Бананите, които бях дал на Манол навлизаха с не повече от една трета от обема си в частта на глезльото.
– Извинявай... – отвърна Манол, свеждайки погледа си към пода. – Без да искам съм ги оставил тук. Повече няма да се повтори.
– Жестоко се надявам, че няма да се повтори, защото следващия път черната ти физиономия ще бъде смачкана от бой.
Бях свикнал да чувам какви ли не обиди, но точно тази... беше прекрачила границата. Не издържах.
– Какво му каза? – попитах, надигайки се от мястото си. – Ще му смачкаш физиономията ли?
– Ти да мълчиш, урод! – сопна ми се напереното момче насреща, поправяйки лъскавия си перчем. – Не разговарям с теб в момента.