автор: BoboDux

Събуждам се с натежала глава и потни длани. За кой ли път вече. Майското утро едва се разпуква. В сумрака на стаята предметите изглеждат неясни, сякаш ги гледам през мътно стъкло. Слепоочията ми пулсират и пред очите ми се върти цветно петно. Внезапно то губи формата си, разлива се в неясни очертания, после се концентрира в един-единствен ярък лъч и това ме кара да стискам силно клепачи и да разтривам челото си.
Почти всяка нощ сънувам един и същи сън – опитвам се да се изкача по стръмен пясъчен хълм. И все не успявам. Пълзя мъчително бавно нагоре докато усетя, че пясъкът започва да се изплъзва под мен и да ме дърпа надолу. Тогава ме обзема ужасното усещане, че това пропадане никога няма да спре. Размахвам отчаяно ръце и крака, опитвам се да се вкопча в нещо, в камък, в корен или сноп трева, за да се подема пак нагоре, но нищо не помага. Ако успея да стигна до най-стръмното, почти до подножието на върха и вече виждам края, сякаш някой изсмуква силите ми, не мога да помръдна, за да направя последната крачка и започвам отново да се плъзгам надолу. И тогава се събуждам, макар да се опитвам все още полубуден да се задържа, впил нокти в ронливата повърхност, с пълна с пясък уста.
Нищо друго не помнех от съня си. Само усещането, че трябва да се изкача, че трябва да стигна върха и да погледна оттатък хълма. Все ми се струваше, че зад него е пътят, който ще ме води нататък до края на живота ми към земята, в която ще открия нещо неизвестно, нещо, което съм търсил години и години, а то все ми е убягвало. Най-странното беше, че сънят ми беше в сиво – никога не сънувах цветна картината на мъчителните опити да се въззема към високото. Сигурно сте виждали куче, което се опитва да бяга по лед. Горе-долу така се чувствах и аз. Към каквото и да посегнех за опора, то се чупеше или изскубваше от ръцете ми. Отчаяно хващах пясъка, но и той се изплъзваше между пръстите ми и започваше лудешкото хлъзгане надолу. Около мен се завихряше облак пясък, изпълваше устата и ноздрите ми, задушаваше ме и обикновено тогава се стрясках и скачах от леглото. Страхувах се да заспя вечер, защото знаех, че борбата ми с хълма пак ще започне. Някои вечери нарочно изпивах две-три чаши вино, за да заспя все пак, не, по-скоро да изпадна в онова мъртвешко вцепенение, което пияните наричат сън. Понякога се събуждах и нощем и докато чаках да се върне отново съня дълго размишлявах.
Когато това започна, една сутрин седнах на леглото, отпуснах глава на подпрените си на коленете ръце и си рекох: „Това е, приятелю. Остаряваш! Така ще е вече.” Напоследък често се будя така. Сякаш излизам от кома и ми трябват дълги минути, за да се освестя. Откога беше започнал да ме навестява този сън? Представа си нямах. А и защо – катеренето по измислени хълмове е последното нещо, което исках да правя. Може би исках да го направя, когато бях млад и силен… Вече не, вече беше късно за подвизи. Дали сънят беше нещо от отминалите от мен години, нещо, което се опитвах да потисна и скрия дълбоко, но то въпреки всичко изплуваше нечакано и нежелано. Дълго размишлявах по въпроса и накрая все не стигнах до някакъв извод. И все пак трябваше да има някаква причина – никой не сънува разбойници, ако не е скрил торба злато. Само че аз нямах никаква идея каква е причината. И продължавах почти всяка нощ да пълзя като червей нагоре по хлъзгавия хълм с изпочупени нокти и пълна с пясък уста…
А и защо исках да се кача на високото? Какво очаквах, че ще намеря зад хълма? Може би надявайки се, че когато се огледам оттам, ще видя пътя. Всъщност знаех, че оттатък нямаше нищо – следваше нов хълм, нов хоризонт, нова надежда. И отново хлъзгането надолу, отчаяния стремеж да изкача следващия хълм и неистовите усилия да спра свличането надолу, да се задържа в познатото. Дали пък не хранех тайната надежда, че след следващата височина е полето със златното слънце, с пчела и детелина? Обетованата земя, където свършва пътя. Може би още малко усилие… търпение... още малко надежда.
Най-мъчителното за мен време беше именно на разсъмване. Денем – както и да е: залисваш се с телевизия, интернет, срещнеш хора, залисваш се и покрай тях или в работата си. А вечер, нощем? Пушиш, пушиш, докато ти загорчи в устата и видиш, че се разсъмва. И ставаш с натежала глава. От това време ми остана навикът да пуша рано сутрин.
Като всеки възрастен спях малко, но никога не се събуждах бодър и отпочинал, а с тъпа болка в тила и хаос от мисли в главата. Трябваше ми време, докато премина от бездната на полусъня до непълното събуждане. После идваха мислите, спомените. И новото, вече будно главоболие. И страхът, че може и да няма друга утрин. От години този страх не ме напускаше – че мракът ще потопи огромния, красив и светъл свят, единственият от световете, които познавах и който исках да си остане мой дом.
Понякога вадех семейните албуми и ги разглеждах на мъждивата светлина на пробуждащия се ден. И започнах да забелязвам нещо – не се усмихвам никъде! Лицето ми изразява по-скоро примирение и досада, отколкото друго чувство. Така се чувствах по време на първия си брак – отегчение, досада и озлоблението, че животът така тарикатски ме беше изиграл. На друго бях се надявал, за друго бях готов. В края на четвъртата година от брака ми с бившата вече нямаше какво да си кажем. Всеки беше овладял отбранителния си редут и заел кръгова отбрана. Нямаше и смисъл да говорим – щеше да прилича на спор между пияни: всички говорят и никой никого не слуша. Дали оттогава не е останал в мен неистовия стремеж да се кача на високото и да погледна дали оттатък не е пътят, който примамливо се вие напред и с хитро примижали очи ти обещава чудото след следващия завой. Трябваше да го има този път, но аз така и никога не тръгнах по него. Трябваше да го има - не можеше да съм обречен за цял живот на пустота и блъскане с глава в каменна стена.
Тогава така чувствах нещата. Може би този стремеж е бил хълмът, който сънувах сега, на стари години. А може би трябваше да бъда по-търпелив, да потърся допирни точки, които да направят излишни редутите. Само че с напредването на годините характерът ми ставаше все по-тежък, по-инатлив и непреклонен. Не обичах да ме качват на върбата – то кой ли обича. Само че някои си премълчават с надежда нещата да отшумят и да не си разбиват семействата. Аз не бях от тях – или си с мен, или си против мен. Без средно положение.
Това, с хълма, ми се беше случвало и в по-младите години. Тогава ровех из мислите си, дълбаех в разни потулени кътчета, въобразявах си, че сънят е знак, че съм на прага да открия тайната на живота, че с нея ще се издигна над помията и тинята, която ме теглеше към дъното в онези години. С течение на годините разбрах, че нищо няма да открия – животът не беше ливада, която да пребродиш и накрая да си кажеш – е, това е, свърши се, вече всичко съм прозрял. Нататък остава само да следвам пътя си – без отклонения, без съмнения и колебания. Само че не става така, приятелю, казвам си сега. Постепенно осъзнавах, че сънят ми е пророчески – цял живот ще драпам по склона и в края на краищата ще се озовавам все там, откъдето съм тръгнал. Глупост е човек да мисли, че на стари години поумнява. Нищо подобно. Какъвто си на двадесет, такъв си и на сто и двадесет. Просто започваш да забутваш в най-тъмните кътчета на мисълта нещата, за които не искаш дори да си спомняш. Оставяш в паметта си само приятните спомени на младостта и зрялата възраст, оставяш веселите и забавни неща, които правят живота по-лек и потискането на тревогите и грешките някак си по-поносимо. Ала и тук се изхитряваш – изхвърляш от тях всички моменти, когато си бил неискрен и нечестен, когато си постъпил подло и курвенски. И какво остава – цветя и рози, и пей, сърце. А ако си честен човек и си сложиш ръка на сърцето, ще сложиш на кантара всичките глупотии, които си натворил волно или неволно и неминуемо ще се сетиш за хората, които си обидил и огорчил. И които след време ти отнемат съня. Осъзнаваш, че идва момент, в който трябва да платиш за всичко. Това не е приятно, затова го отбутваш настрани, все едно, че не е било. Само че не всичко са безобидни глупости. С пределна острота в съзнанието ти се връщат подлостите и греховете, които имаш към другите. И сърцето боли – няма вече как да се върнеш назад и да поправиш нещата.
И си казваш – съдба, така се е случило, така било писано…
Не вярвам в щуротии като съдба и провидение. Човек сам прави живота си, няма някъде си в подземното или надземното царство една канцелария чиновници, които разпределят кой какъв да е. И ако от скука или нямане какво да правят, те решат да ти драснат този или онзи живот, това не значи, че ще живееш така, както те са предрешили. Животът ще е такъв, какъвто си го направиш. И заслужаваш това, което наричаме съдба, ти сам си си я поръчал при онези в подземните или надземните канцеларии.
В по-младите години се заблуждавах сам, че случилото се е неизбежно, предначертано. Смятах, че случилото се е естественото – просто такива ни е създала природата. Докато един ден се събуждаш. И вече е късно до промениш нещата. Късно е да прегърнеш пак жената, която си наранил със срам, тъга или любов. Късно е да следваш посоката, накъдето те е теглило сърцето, защото краят на връвчицата е близо и не виждаш смисъл да променяш нещо.
- Да съм го направил по-рано, сега за какъв ми е… - мърмориш и продължаваш пълзенето си напред.
Няма съдба. Да наричаш очевидното с подменено име си е чиста глупост и не е никаква съдба. Така мисля днес. Освободил съм се от илюзиите на младостта и средната възраст, но като че ли още не съм готов за оттатък. Все още ме измъчват съмненията за нещо недовършено, за нещо, за което е трябвало да направиш още една крачка, последната. Така или иначе – не си я направил, когато му е било времето. Махваш с ръка – майната му на всичко, нищо не ме мъчи, нищо не ме тормози, но и нищо не ме радва. И душата ти постепенно изстива и се вкоравява, става студена и равнодушна. Затваряш с безразличие страница след страница, сам си ги затваряш.
Сещаш се за поредната си подлост. И понеже се чувстваш празен и опустошен, трябва да се свиеш до някого. Някой, който да не те разпитва, да не те укорява, да не те съжалява, а просто да седи до теб мълчаливо. Само че вече го няма. Когото си могъл – излъгал си, когото си предал – предал си го. Дяволчето, което винаги се навърта в ума ти, се намесва, където не му е работата, или пък точно където му е. Вече не ми пука за него. И не го мисля. Просто искам да свърши всичко, да спра с този хълм, с безкрайното пълзене нагоре, от което слизаш все по-надолу… Докато връвчицата ти не се е навила до края. Тогава няма да има хълм и пълзене.
Понякога ми е толкова тежко, че ми се иска да заплача. Нали казват, че сълзите измивали болката и страха. Но не се получава. Плаче, на който му е останала душа и сърце. Сигурно е полезно да се плаче, пречистващо е.
После се успокоявам. Няма смисъл да си хабя малкото останали нервни клетки за дивотии. Няма смисъл да се връщам към времето, когато в мен се бореха двама души и битката им беше отчаяна. Не разбирах тогава, че в душата на човека винаги живеят двама души. И трябва да ги примириш, за да се подготвиш за тежкия жребий, наречен живот, а не да се карате докато стигнете до трапа, в който ще ви пъхнат. Не си давах сметка, че докато не се помириш с другия човек вътре в теб, този, който след всяка твоя дума казва: "Да, ама...", винаги ще си нещастен. Разбрах го, но много, много късно – когато, честно казано, ми беше вече все тая какво ще бъде. Само че разбрах и друго –
разликата е огромна. Минах по този трънлив път. И едва в края му, разранен и набоден, осъзнах, че животът, единственият, е хубав и си заслужава да се живее. И тогава нещата биха изглеждали по друг начин. И вече няма да има "Да, ама..."
Някой път се чудя дали наистина всичко е предначертано или ние си го пишем сами. Колко е измамно и коварно това, което виждаш около себе си. Случва се да видиш весела, наглед щастлива жена – пее, скача, шегува се – и си казваш: блазе му на мъжа й, де и моята да беше такава. Завиждаш й за лекотата, с която върви през живота. Завиждаш, че може да се усмихне на всичко, да заплаче за всичко, но през сълзите й да прозира щастие.
Когато се задълбая в такива ми ти философии, понякога се сещам за Кали и за семейството на един мой добър познат – Никодим. Неговата съпруга – бивша Николина, днешна Никол, накратко Кали - беше такава: дребничка, засмяна, постоянно чирикаше и подскачаше като врабче насам-натам. Беше толкова приятно да я срещнеш, да си около нея, защото тя пръскаше наоколо светлина и радост. Бяха по-близки с втората ми жена, но се е случвало много пъти да сме в едно жизнено пространство и тогава се учудвах откъде тази дребничка жена има душевната сила да раздава толкова жизненост.
Хем й се радвах, хем завиждах на приятеля заради нея. Живях в такава илюзия до една есенна вечер, когато той покани мен и други приятели на вилата си – откриваше се ловът и това трябваше да се отпразнува. Жена ми беше ангажирана и затова донякъде с нежелание отидох сам. Душата на тайфата беше, както можеше да се очаква, Кали. Беше голяма дандания, както обикновено става по вилите и затова по някое време излязох навън – да глътна въздух и да спре бумтенето на тонколоните в мозъка ми. Повървях край оградата на вилата и тъкмо се канех да се връщам, когато дочух нещо като стон. Надникнах в градинката и там видях Кали, седнала на пейката, прегърнала коленете си и обронила глава върху тях. Раменете й потръпваха и тя плачеше, като се опитваше да преглъща риданията си. Приближих бързо до нея – можеше да е пияна, можеше да й е прилошало, всичко можеше да е. Побутнах я по рамото и попитах:
- Какво става, слънчице? Да не ти е лошо?
Тя не повдигна глава, само спря да хлипа. Беше доста хладно, Кали беше по къси ръкави, затова седнах до нея и я заметнах със сакото си. Не отроних нито дума, защото беше ясно, че каквото и да кажа, то не я интересуваше. Тя плачеше за себе си, за собствената си болка, за нещо, което нямаше връзка с околните и с мен, а само с нея и която нямаше как да облекча. Извадих кутията с цигарите и я побутнах. Тя си взе цигара, запали я и вдъхна дълбоко. Поседяхме така десетина минути, стана ми хладно по риза, станах и предложих:
- Да влезем вътре, съпругът ти и другите сигурно се тревожат къде пропадна?
- Ами, тревожат се… На кой му дреме, важното е бирата да не свършва.
- Е, не говори така. Събрали сме се все приятели… Беше толкова весела и се забавляваше чудесно…
Тя изръмжа нещо, дръпна силно от цигарата и ме погледна през рамо. Изглеждаше някак си остаряла, смачкана.
- Хайде, ставай. И да влезем.
- Не – отвърна тя кратко, на в гласа и проскърцаха остри нотки.
- Е, не… Тук ли ще седиш цяла нощ?
- По-добре тук.
Седнах пак до нея. Докоснах рамото й и попитах:
- Какво става, Кали? Какви ги вършиш?
Тя пушеше и мълчеше. После тръсна глава, свали сакото ми от раменете си и ми го подаде:
- Влизай. Остави ме мен – тук ми е по-добре.
- Няма да те оставя. Ще вземеш да настинеш, после Никодим ще ми дърпа ушите…
- О-о, я стига! Пука му на него…
Повторих въпроса си:
- Какво става, Кали? Защо не ми кажеш?
- Е, и като ти кажа какво ще стане? Ще ми е по-леко или ще оправиш нещата като добрия дух на къщата?
- Както искаш – свих рамене.
Тя нямаше намерение да става. Заметнах я пак със сакото. Неочаквано Кали се сви до мен и тихичко заплака:
- Ти си добър човек, добър приятел. Само че е много, много късно… Не можеш да върнеш нещата назад. Такава ми била съдбата…
- За кое е късно, слънчице? А, виж, по въпроса за съдбата схващането ми е доста по-различно от общоприетото.
Кали си взе нова цигара, дълго мълча, едва различавах очертанието на лицето и в мрака. Накрая се размърда, тръсна решително глава и попита:
- И какво е то – че всичко е предварително начертано? Начертано – трънки! Всички така правим – вършим дивотия след дивотия, после олеле, съдбата… Ти познаваш добре мъжа ми, нали?
- Ами… - проточих неуверено.
- Само че го знаеш от едната страна. А аз от другата…
Стана ми досадно – сега ще се разлигави и ще има да ми цикли някоя пиянска история. Ще подсмърча и ще изкара Никодим самия сатана.
- Дойдохме тук, на вилата, защото той искаше. Само че тук сте неговите приятелчета. И приятелки... Не моите. Ловджия е! И тук се празнува всеки „улов”. Не знам ти какво правиш тук – нито си ловджия, нито си любовчия, нито си пияч… Както и да е. Рядко се срещаме с теб, повече с жена ти и затова никога не съм споделяла за съпруга си пред вас. А може би и не трябва...
Мълча толкова дълго, че помислих да не е заспала и бутнах по рамото. А тя се сви още по-близо до мен, захвърли далече недопушената цигара и проговори тихо, толкова тихо, че трябваше да се навеждам към нея, зада я чувам:
- Допуснахме с него малка грешка – да се оженим без почти да се познаваме. Ама хайде де, големият син беше на път. Факт е, че той никога не е бил влюбен в мен, а сякаш и аз в него… Каква глупачка! Да си бях стискала краката тогава… Когато Никодим хукна още първата неделя по горите с пушка на рамо се заблуждавах сама, че това е естественото желание на мъжа - да не бъде обсебван изцяло, стремежът му да запази поне част от свободата си. Само че когато това се случваше всяка неделя, се събудих. Беше вече късно.
Боже, боже - 15 години брак. Безсънните нощи покрай отглеждането на децата, пари за сметки и храна, на всичко и на всички гледам да угодя. Родителите му гледаха на мен като на навлек някакъв. Търпях цяла година и се захванах да си строя своя къща в двора на майка ми – на две преки от тяхната къща. Да се махна от тях, от онзи дом, който ми беше студен и чужд. Така минаха първите 5 години брак. Направих къщата донякъде, махнах се от тях, само че аз си живеех с децата в новата недоизкарана къща, а той идваше да вечеря само и пак си отиваше там да спи. Естественият развой беше, че в края на петата година му връчих молба за развод. Той обаче веднага се пренесе при мен и така… нов ден, нов късмет, нов шанс… Преглътнах. Захванахме да строим вила в родното село на майка му. Понеже той искаше! На мен за чий ми е вила – едва се оправях с децата и къщата, само вила ми беше кусур. И там блъсках наравно с него две години – бетон влачих, паркети редих, камъни фугирах… Тук достроявам и гледам бебета, събота и неделя там строя с бебетата на ръце... Както и да е, направихме я вилата и тъкмо си казах, че може би най-накрая ще заживеем като хората, ще я ползваме за отдих и докато сме сами току-виж сме закърпили прокъсаната семейна черга и той пак се изака на метеното.
Кали замълча. После ми поиска нова цигара, пак тръсна глава и продължи:
- Извинявай за израза. Миналата пролет някаква пикла от селото му взе акъла – влюбен бил в нея. А и защо да не се влюби – краката и свършват в съседното село, цици като глава на петокласник… Лесно е да се влюбиш. Тя не е спечена като мен – не са я сукали деца, не е влачила вар и тухли къща и вила да строи… През зимата той си ходи на лов, аз седя тук и гледам децата, та е имал време да половува. Млада кошутка, а може и две да е отстрелял, знам ли... Чувам за пировете тук, на вилата, разни истории и какви ли не „ловни” подвизи. Пак му връчих молба за развод, а той: дай ми още един шанс... Дадох му - трети ли е вече, пети ли и аз не знам. Заради децата – познавам момчета, расли без бащи, не исках и моите да са такива.
Два месеца не можах да спя, вдигнах кръвно, нещо много сериозно се счупи, просто ме срина, макар че се опитвам да простя и това. С две думи, през целият ми мизерен брак установих, че колкото повече се раздавам, толкова повече ми го зачуква и той, а и техните. Разбрах с пределна яснота и друго - той винаги е способен и готов да ме разплаче, но не от радост. И никога не го е правил. В крайна сметка аз реших, че просто ще отглеждаме децата още малко и всеки да си прави каквото иска, да върви по който си иска път. Вече не ми пука за него.
Не смея да правя планове, за да не би дядо Господ да ми се смее, но поне вече не страдам. Случват ми се и неща, които не вярвах, че ще ме сполетят, но пък и от тях човек много научава. Аз се уча в момента да бъда егоист. Даже бях и на срещи с разни колеги... преди не ходех... Ама как така - нали имам съпруг, не е морално да пия кафе с друг мъж... а той се бъзика с години с мен. Нали човек затова създава семейство бе, приятелю мой? За да намира в него топлина, разбиране и опора. Нямаше такова нещо в нашето.
Мъчително ми е да разказвам тези неща, но в един момент на човек му се свършва търпилото и все… все трябва да ги каже на някого, за да не се взриви отвътре! Вече ми е все едно. Краят е дошъл. Всъщност той отдавна е дошъл. Поне ще свърши това безвремие – да сънувам с отворени очи, да натиска гърдите ми огромна тежест и понякога да не осъзнавам къде съм и какво правя... Наистина е така – все едно, че спя с отворени очи и сънувам живота си, все едно, че не живея… А и какво толкова е станало? Отървавам се от един мъчителен и безсмислен брак, брак без любов и топлина, все едно, че спиш на гарата… Да си бях стискала краката тогава… А аз се хвърлих с главата напред като побеснял от хормони глухар… И ето сега се жалвам от съдбата си.
Кали се смълча и се сви на пейката като наритано псе.
- Да влизаме все пак, студено стана – предложих след малко аз.
Кали се размърда и добави с угаснал глас:
- Бедни ми приятелю, - усмихна се кисело тя, - не схващаш ли, че тук ми е по-топло и уютно, отколкото вътре. Да не мислиш, че не виждам презрителните погледи, с които ме даряват приятелчетата му: яжте и пийте, дружина, бабичката е тук – тя ще ни нагости, ще изчисти свинщината след нас, може и да ни попее и потанцува даже!
Помълча малко и добави:
- Да, прав си, хладно е, студено… Да влизаме. Току-виж някой се разтревожил…
Ето ти веселието и ето ти веселата Кали! Само не разбирах как успяваше да прикрие всичко това и винаги да изглежда весела и щастлива. Трябва много сила и воля, за да затвориш и заключиш всичко в себе си, да наденеш маска и да тръгнеш право нагоре по хълма. Особено, ако си сам – да няма с кого да споделиш, рамо, на което да похленчиш. При това да си разбрал студено и ясно, че от това няма смисъл.
Слушах Кали и тогава в главата ми изведнъж узря мисъл – а нима животът ни не прилича на един безкраен конвейер, на който се качваме при раждането и слизаме, когато ни понесат с краката напред? Живеем по правила, стараем се да сме от добрата страна, там, където са всички, които живеят добре и правилно, потискаме поривите в себе си. И когато душата и сърцето искат да са други, да живеят неправилно, но така, както ни се иска, сами се озаптяваме и си казваме: „Не, така не бива, така не е прието!” И се връщаме на конвейера, който ни носи в пустотата на житейското пространство. Един ден се събуждаме, решени на всичко, за да разтърсим живота си и да заживеем така, както би ни се искало… Само че вече е късно. Свикнали сме със скоростта на конвейера, с удобството на неговата защита. Вижда ни се високо и страшно да скочим. Свиваме се в своето кътче на конвейера и си казваме: да минава, каквото ще минава и да свършва, да минава по-бързо неразборията на живота, така или иначе няма кой знае какво да се случи, да се свършват терзанията и съмненията ни. Аз съм реалист, така е живял баща ми, майка ми и много други около мен. Не знаем, а и не искаме да знаем, че има и друг живот. Като че ли не посмяваме да живеем, не знаем себе си, нито как да се направим по-щастливи, макар щастието да изглежда като поредната илюзия. Ето, приятел – казваш си, - здрав си и трябва да си щастлив поради този факт, докато следващата човешка глупост не те вбеси, започваш пак да псуваш и забравяш, че си здрав. Децата ти са добре, да, супер, много се радвам, до момента в който разбереш, че нищо не можеш да им дадеш и предложиш, освен безкрайния конвейер от който само малцина имат смелостта да слязат. И пак забравяш, че си щастлив. В един ден се поразбуждаш от комата и разбираш, че и ти си като целия този оглупял народ, който щъка около теб, суети се, блъска се пред гишета, превива гръб пред началници и съседи. Не си харесваш живота, но всяка сутрин пак си го избираш, защото няма друг и знаеш, че и да има, той пак ще е погрешен навярно.
Бог не би харесал делата ни. Но дали го има, седнал на някое пухкаво облаче, натопил крака в леген топла вода да ни гледа отгоре, да се почесва зад врата и да клати глава в съмнения – това ли е венецът на природата, който създадох? Тези ли плужеци, които пълзят насам-натам, давят се в собствената си слуз и все пак гледат да следват оставената от тях лепкава диря? Не вярвам да има бог – той не би допуснал всичко това. Би ни изритал от конвейера. Само че ми трябваха години и години, за да прозра всичко това. И когато го прозрях, конвейерът вече летеше в такъв луд бяг през живота, че наистина си беше страшничко да скачаш. На него си беше по-сигурно…
Знам, че нито аз, нито другите ще се качат на хълма. Няма хълм – това е мечта. Хълмът е в съзнанието ни, ние си го измисляме сами в младостта, когато ни се струва, че светът е малък и че ние сме неговите господари – силни и глупави. Измисляме си илюзии, после искаме да ги постигнем, не ни идва на ум, че хълмът е от хлъзгав пясък, който няма да ни изтърве от смъртоносната си прегръдка и никога няма се качим на него. Ще драпаме нагоре, ще падаме и ставаме, ще се разраняват ноктите ни и накрая ще сме пак там, откъдето сме тръгнали. Няма как да е и иначе – ако стигнем върха, ще видим горчивата истина - зад него няма нищо. Нова мечта, нова илюзия, нов конвейер…
Поредният ден започва. И докато се тътря към кухнята да си направя чай, в главата ми просветва решението. Ще си построя колиба в подножието на хълма и ще се преселя да живея в нея. Да спирам тези, които тръгват нагоре по сриващия се пясък и да им обяснявам, че вече съм бил там. И че след билото няма нищо.
А ако се инатят да тръгнат нагоре, поне да ги посъветвам да си вземат нещо, на което да се опират. Да се запасят с надежда и вяра – ще им трябва. А ако стигнат до билото, да знаят, че вече е време да слязат от конвейера. Той не е за тях.