автор: Gerlan

Пресрещнахме Новата Година на стълбите
между мазето и двора, танцувайки в бяло,
бяхме заедно всички, за малко имаше сняг.
Пролет си съчинихме с едни розови хапчета,
посърнали от самота. Говорихме си прекрасни
глупости за да стане малко зелено, поне до утре
вместо елха. Какво сънувахме, ще ни боли ли,
когато зарасне света? Ливади, пчели и Сутрини…
ще погалят оградата на тръгване- тя ми е мила.
Там за където пътувам, някой задраскал е пътят
на сърцата за, които е важен цвета. Пръстите ми
прелистват снега и бялото на тъгата-мръсното сиво,
убива зениците, лудостта все по-трудно прикривам
от прилива. Солената прерия на живота - пристана
разрушава, вълна след вълна, водата, когато е жадна
подсказва: Лудите по Пълнолуние- защо скачат!
Как тихо пречиства снега. Потапя в земята разумно
покривките мръсни на нашто безумие, когато пораснем
все някога, ще разпознаем себе си в капките на дъжда.
Ще се преродя в сълзите на циганите-защото са искрени
по Гергьовден, агнетата също са бели, жертвени по съдба!

07.01.05г