автор: UchenikaWAvtobusa

Софийските коли не спираха да издават своите скунксови газове от своите дупета. Гъмженето на бръмчащи коли започваше още от шест и трийсет сутринта.
За някои това бе прекрасно, че не трябва да прекарват остатъка от деня на работа, въпреки че до Неделя вечерта са пиянствали от мъки и непоносимост от своя монотонен и отвратителен, ежедневен и не на последно място скучен живот. Други пък се вписвали толкова добре в новопостроените бели, бежови, сиви, стоманено сиви, стъклено сини сгради, че те се сливали със своите кооперации. Трети приличали като улиците – студени, злобни, „опасни“, луди и недоверчиви – те пък не смеели да излязат навън поради тяхното „чисто“ досие, което ордена на реда го знае от сигурно кога е направил първата пакост и го оставя да си прави каквото си иска, докато не мине приемливата граница. Ето ги и последните – ученици, бедни души, изпържени мозъци, възрастни хора и деца. Тези създания, които повечето от тях са в техните светове, мърдат със своите цветове в голямата сива градска мъгла от хора, объркано се опитват да оцелеят в тази задимяла се от „нормали“ хора, обстановка. Повечето от тях се отправяха към сутрешното майско метро, което за пореден път ще бъде препълнено както автобусите от които те бързат да слязат.
- Последен ден. – въздъхна един глас - Най-после приключвам това мъчилище! – Никой около него не го отрази. И по-добре, иначе ще трябва да се обяснява дали има жълта книжка или има нещо ненаред с него .
Умирисаният коловоз караше младия глас към неговата дестинация – затворът за недораслите хора, училището. Неговата дребнава фигура беше за смях пред останалите, миришещи на спирт и тютюн, големи мъже и жени. Някои от тях дори бяха същински животни – речеш видиш хипопотам, крастава жаба, спаружен орел, оскубана лисица, висок комар и др. Сравнение с тях той беше едно дребнаво човече, около един метър и седемдесет и два сантиметра, с къса коса, малки детски очи, пианистки ръце, птичи крака и облечен като за осми клас.
- Ето го него. – каза един глас.
- Я па ти, той дойде. – измрънка още един.
- Той дойде, не си мислих, че днес ще успее. – чу се някъде от тълпата.
Дванайсети май, десет и половина. Учениците се събираха да си кажат „сбогом“ със стаите, в които са прекарали последните пет години от живота си. Тихомир беше последният, който се появи от своите съученици. Повечето от тях вече си има работа в сладкарници и магазини, а други гледаха къде да се скатаят, за да могат да утолят жаждата си за бонбони и всякакви други „сладкиши“. Почти всички бяха начумерени, умърлушени, нацупени, ядосани и молейки се по-бързо да се изнесат от този ад, за да продължат с лентяйстването им за деня – работа и ангажименти.
- И ако това не е мирният човек! – Извика глас.
- Голямата мечка, Борис! – обърна се внезапно Тихомир – Мислех си, че пак си мериш перчема с някой, когото не е твой опонент!
- А пък ти трябва да вземеш да възмъжееш малко, че все още приличаш все-едно си излязъл от детската градина! – каза удряйки го по рамото гиганта.
- Ти така и не се научи да спреш да се заяждаш здраво главо, ако не се спреш, ще дойдат чичовците да те тепат!
Една тънка, стройна и ниска фигура се отправяше към тях.
- И ако това не е нашият интелектуалец-страхливец.
- Затваряй си устата горило такава, ако беше малко по-цивилизован може можехме и тримата да успеем да се класираме за онзи проект, но ти реши все пак да се сбиеш със съдията!
- Проблема въобще не е мой! Ние бяхме вложили повече време, усилия и беше по-добър от техния, просто защото онзи глупак му се мазнеше от началото не означава, че аз ще му лижа обувките и да стана негова играчка! Така че, Добри, ако ти искаш да играеш маскарад и да се прави на някой друг, заповядай, бъди марионетка и нещастник, аз такива хора не харесвам и бих ги убил! – Добри въздъхна.
- Дървена главо , понякога трябва да бъдеш по-подбран и търпелив и да си избираш битките. Благодарение на мен, след като ти направи цялата бъркотия, успяхме поне да запазим първо място и да изобличим, че те са копирали нашата идея, но не-е-е, трябваше да се биеш и да покажеш колко си здрав и мощен!
Момчета започнаха да се дразнят сериозно един друг.
- Миризлива горила!
- Нисък пикльо!
- Ей! – Кресна внезапно Тихомир – И двамата сте тъпаци! Ако и двамата не бяхте такива дървени глави- Тихомир внезапно беше изстрелян от двата тупаника на своите съученици.
- Тихомире, ако беше малко по-бърз, сериозен, подреден и не мързелуваше постоянно, може би сигурно щяхме да сме милионери. – Заяви Добри.
- Да, ако не беше малко по сериозен, щяхме чудеса да правим. – Съгласи се Борис. След това и той и Добри направиха мълчаливо съгласие, че Тихомир е виновен.
- Тъпанари, са ми помогнете да стана! – каза охкайки Тихомир.
- Колко си крехък… - въздъхнаха двамата, ходейки към него да го дигнат.
- Внимание! - Чу се бученето на микрофон. – Внимание! Бъдете готови да посрещнете зрелостниците на нашето училище!
В този момент пристигна пред портите на училището един черен и нов мерцедес. От задната врата излязоха две момичета, и двете бяха с висока и стройна фигура, голям бюст, едното момиче имаше черна, а другата руса коса, имаха пъстро-зелени очи и носеха еднакви червени рокли с дребни обеци. Колата привлече вниманието на всички.
- Вижте, това е тя! – казаха хората, гледайки с изумление. – Елена!
Те се отправиха към двора. Почти всеки мъж беше заслепен от красотата на двете девойки, но главно от Елена. Нейната студена и спокойна физиономия, я караше да изглежда като много изискана и уважавана дама, идвайки от аристократично семейство, докато Преслава изглеждаше, че е повече в сянката и. Русото момиче изглеждаше по-будно, притеснено и неспокойно в сравнение със своята приятелка, която беше хванала за ръка.
- Кой е това до нея с русата коса? Да не би да е Преслава? – шепнеха едни кокошки – Тя е, тя е, виж я как се опитва да се държи главата гордо до нея.
- Замълчете, лешояди такива! – каза внезапно Елена като минаваше покрай бъбривковците!
- Леле, леле, тези две русалки ще изядат всички… - коментира Добри.
- Нали! – допълни Борис. – Но изглеждат много добре, не мислиш ли?
- Да, съгласен съм с теб горила. Тихомире! – Обърнаха се те към него – няма ли да поздравиш приятелката си?
- Момчета, казвам ви за пореден път ние не сме- внезапно той бе прекъснат от момичета идвайки към него.
- И ако това не е триото тъпите мускетари! – провокира ги Елена.
- Пардон? – каза Добри обидено – Има само една мускулна глава тук.
- Замълчи, птичи крака! – ядоса се Борис.
Момичета извъртяха вниманието си върху Тихомир.
- Достатъчно! Не сме тук за това! – Елена се обърна внезапно към Преслава – Кажи му!
Тихомир не знаеше какво се случва в този момент. Преслава мълчеше. Борис и Добри се стегнаха и чакаха, какво ще каже русото дете, но тя не обелваше дума.
- Нека позная – разчупи леда мълчащия – искаш да скъсаме?
Русото момиче разклати глава. Той въздъхна.
- Е, и без това не беше писано…Все пак си беше приключение. – каза с усмивка Тихомир.
- И не се показвай повече около нас – каза твърдо Елена – за твое добро е.
След това те отидоха в своята посока. Започна шумолене.
- Доста е гадно да те зарежат на завършването ти, не мислиш ли? – шушукаше една група.
- Аз бих се прибрал веднага. Не бих могъл да го понеса.
- Гадно.

следва продължение...