автор: NadiKa

НИЯ
„Трябваше да остана на центъра и да изчакам такситата да се завърнат на стоянката“ – тихичко си казвам на глас, за да си вдъхна смелост.
Започвам да си припомням песните от концерта, на който бях. В препълнения летен театър гостуваха известни рок-групи и веселието превзе всички. Дори и аз лекичко фалшиво пригласях към края.
Изпълнителите се явяваха по няколко пъти на „бис“, времето се изниза неусетно и концертът приключи почти половин час преди полунощ. Градският транспорт отдавна вече спи, стоянката на такситата е празна, явно по-чевръсти от мен се возят към дома си. Телефонните линии за заявки са заети и аз набирам смелост и тръгвам след прибиращите се пеша. Това е голямата ми грешка, защото повече от вървящите пред мен живеят на центъра и скоро се отзовавам сама на полутъмната улица, водеща към дома.
Почти полунощ е, а аз вървя по неравния тротоар. От месеци улицата е в ремонт – прави се новия водопровод на града и са разкопани големи траншеи, в които, ако попадна няма да се измъкна без травма. Или..да умра. Нали така беше написано на картичката, пъхната в букета от черни рози, които лежаха на бюрото ми сутринта: „Днес ти ще умреш“. Кратко и плашещо. Колкото и да разпитвах портиера, той не беше видял кой е донесъл злополучния букет. И колежката ми-онази сива мишка Юлия-също нищо не знае. Розите били вече на бюрото ми, когато е дошла на работа.
Луната е пълна и свети оранжево. По-голяма е от обикновеното, но това е добре, защото осветява пустия път. Макар че, в такива дни върколаците бродят навън. А наоколо има къде да се скрият – или в изкопа, или в порутената къща, край която всеки момент ще премина. Уж живея в широк център, а вече година никой не разчиства руините, останали от пожара. Казват, че нощем се чували странни звуци от нея. Как мога да забравя за това и да тръгна да се прибирам сама! Петнадесет минути и малко над две хиляди крачки ме делят от дома. Нощта е топла и разходката щеше да бъде приятна, ако в главата ми не звучаха думите: „Днес ти ще умреш“. Изравнявам се с къщата и усещам как стъпвам в мека, кашкава маса, нещо се увива около краката ми и ме препъва. Сподавям вика си, осъзнавам, че съм попаднала на черните плодове на черницата, сплетени с паднали листа. И докато се успокоявам, виждам как една сянка се появява от къщата, расте и се хвърля към мен. Затварям очи и не смея да помръдна- ако бъда разкъсана поне няма да гледам. Усещам как нещо ме побутва по крака, леко и умилкващо. Полека поглеждам – пред мен стои куцото куче, на което понякога давам храна, когато отивам на работа.
- Хайде, ела да ме изпратиш – моля го аз – Ще ми бъдеш другарче.
Не ме последва, колкото и да го виках, скри се обратно в къщата и от там се понесе воят му. Дали не надушва моята смърт? Или страха ми. От няколко седмици край мен се появяват бележки, с три думи „Скоро ще платиш“. Надписите са винаги различни – изрязани думи от вестници, написани на ръка с главни букви, отпечатани на принтер с кървавочервено мастило или напечатани със стара пишеща машина. Бележките се появяваха на различни места - в пощенската ми кутия, сред папките ми на работа, дори веднъж се изплъзнаха от чантата ми, докато си изваждах портфейла. Появяват се от нищото, когато съм сама. Чувствам се като животно, преследвано от ловец. Единственото сигурно място е домът ми. Все пак малко остава и ще се прибера. Няколко минути след полунощ вероятно и ще живея. А утре ще се смея на бележката. Може би не трябваше да изхвърлям розите – така зловещо красиви със своята чернота. Припомням си и прозрачните капчици роса- те са като сълзи върху черна пръст. „Днес ти ще умреш“ .
Тръгвам отново и тогава дочувам стъпки след мене. Потракват токчета – значи е жена. Какво прави сама жена по това време? Намалявам ход, след мене също намаляват ход. Забързвам и токчетата зад мен потракват по-бързо. Повтарям това няколко пъти и резултата винаги е един и същ – който върви след мен поддържа дистанцията помежду ни. Преминавам край лампата и виждам как моята сянка нараства в карата ми, след това се проточва пред мен. Няма друга сянка и преценявам, че все пак разстоянието между нас е повече от шест-седем метра. Но дочувам токчетата. Трак-трак - „Днес ти ще умреш“, трак-трак „Ще умреш, ще умреш“-това е ритъма, с който се придвижва непозната. Устата ми пресъхва, дори и да искам да извикам, няма да издам и звук. Сърцето ми тупти по-бързо, а по гърба ми се плъзга капчица студена пот. Замръзвам. Посягам се към жилетката, която съм преметнала небрежно на чантата, но ръцете ми се разтреперват и дрехата пада на тротоара. Навеждам се бързо и поглеждам назад- жената пристъпва няколко крачки преди да се спре. Млада е, както предполагах. Но в стойката ми напомня на нещо познато. Явно тъмнината си прави шега с мен. Намятам се и се забързвам- готова съм почти за побягна, защото вече съм близо до дома си и ще имам сили да се шмугна във входа. Само да пресека кръстовището и от там има към стотина метра до блока ми.
Токчетата зад мен вече почти не се чуват. Явно на кръстовището пътят ни се е разделил. И когато стигам до жилището си ми хрумва логичната мисъл: „Може би момичето се е страхувало и аз съм му била някаква опора, да не е само през нощта.“ Отключвам входната врата – две минути пред полунощ. „Днес ти ще умреш“, да ама друг път, вече съм почи вкъщи, остава да се кача само до четвъртия етаж. И ще настъпи другия ден. А утре, когато отида на работа ще вдигна такъв голям скандал на Юлия. Как можа да ме зареже сама на концерта в последния момент. Юлия, на нея ми заприлича момичето. Явно много съм се уплашила, колежката ми е пред пенсия, пълничка, с къса сива коса, нищо общо с младата жена, която вървеше зад мене.

ЮЛИЯ
Дълго я търсих, докато я намеря. Жената, заради която баща ми ни напусна. Внезапно, един ден си събра нещата, затвори се в една стая с майка ми и дълго си говориха с нея. Не знам какво ѝ каза, но тя изгуби живецът си и заприлича на свещичка – тъничка със слаб пламък. Подухна я вятърът на живота и след два месеца угасна. Останах сама – на пет години. Леля ме отгледа наравно с нейната дъщеря. Не ни делеше и аз имах сестра, не братовчедка. Но не говореха за родителите ми, никога, нищо. Аз понякога тайно ровех в шкафовете и намирах стари албуми. Откривах снимки на майка си и дълго си говорех с нея. А когато навърших пълнолетие поисках да узная всичко. Така научих за Ния. И се заклех да си отмъстя.
Вече съм на път да изпълня плана си. От няколко месеца съм неотлъчно край нея. Тя не подозира, че зад сивата мишка Юлия стои нейният най-голям кошмар. Едва прикривам веселите искрици в очите си, когато Ния чете бележките, които разхвърлям на най-различни места. В нейните очи аз съм безполезна и мълчалива колежка, която винаги е съгласна с нея, затова не се и крие и така аз научавам всички подробности. Успях и да се снабдя с ключовете от нейния апартамент. Не знаех дали ще ги ползвам. До вчера, когато намери поредната бележка и си спомни за моето семейство. Не трябваше да обижда майка ми. Черни рози – добре дошла в света на мъртвите. Съжалявам, че не ѝ ги дадох лично. Но истерията, в която изпадна когато намери днес букета ме направи толкова щастлива. Беше лесно след това да я убедя да отидем двете на концерт, и че ще е най-безопасно сред хората, а след това, че ще се приберем заедно. О, да знам, че колата ѝ днес се е повредила, ще вземем такси, няма проблем.
Тя си мисли, че не съм на концерта, но не знае че дебна вън. Няма и да ме познае, сега съм без старческия грим и допълнителните подплънки, които ме правят да изглеждам пълна. Доволна съм, че тръгна да се прибира пеша, така по-лесно ще я проследя. Вървя на разстояние от нея. Уплашена е. Заслужава го. Спазвам дистанция, все пак не искам по някаква случайност да ме разкрие. И когато приближаваме кръстовището, криввам по една малка уличка. Трябва да пристигна преди нея.

НИЯ
Когато отключвам входната врата лампата на стълбището е светната. Някой се е прибрал преди мен, факт, който ме учудва. По това време блокът обикновено е тъмен, съседите ми са все възрастни хора и гледат да си легнат по-рано. Бързам по стъпалата, не искам да остана в тъмнина някъде между етажите. И тъкмо когато отключвам вратата на апартамента си, лампата изгасва. Затварям вратата и със заучено движение светвам лампата в коридора. Светлината се блъсва в очите ми и аз ги затварям. В този миг усещам как една ръка запушва устата ми и един глас пошепва в ухото ми: „Днес ти ще умреш“. Отварям очи-коридорът пред мен е покрит с черни рози, онези които бях изхвърлила в кошчето. Имам чувството, че познавам жената, която се е промъкнала зад гърба ми и ме държи здраво. „Аз съм Юлия, ако не си разбрала- продължава да шепти в ухото ми-Дъщерята на Мария. И днес ти ще умреш. Съжалявам само, че ще е бързо“.
Убождането във врата ме изненадва. Опитвам се да се отскубна, но Юлия е по-силна...или реакциите ми са забавени. Студено е, а сърцето тупти толкова бавно. Край мен се носи мирис на рози, а един трън одира бузата ми. Паднала съм на земята. Черни рози, черна пръст...

© Надежда Тодорова- НадиКа