автор: snejenbor

Не бях нито факел, ни слънце ,
може би ехо от връх, там, далече,
на вопъл от кълнещо зрънце
със чувства повкиснали вече.

Туби изсъхнали багри,
нахвърляни стихове кратки
драскани скици безкрайни
с послания звучни омайни.

Раздаввам и нищо не пазя,
тесте от откъслечни фрази,
платна във оранж и романси
любов, топлина, без омраза.

Щурецът бях, свирих на воля,
с протрита и скъсана струна
макар че , излязъл от строя,
все още скрибуцам по друма.