автор: Oldman

Вчера сподели ми Геле
своите тревоги.
Каза ми, че двама с Вела
се вълнуват много.

Вела уж е непукистка,
въобще не ѝ пука.
Преди е била спортистка,
но се тук пропука.

„На дърво без корен“, казва
как да се кача?
Във петите ми ще слезе
моята душа!

Страх ни е от самолета,
нема да го крием.
Толкоз млади и зелени
да не се затрием!

- Като служих във войската,
като млад курсант,
скачахме със парашути
при всеки десант.

Мъдър беше старшината,
но бе малко луд.
Като нищо, вика скачам
и без парашут!

Памперси ни той раздаде
и бронежилетки.
За опрятността на всеки
той държеше сметка.

После, щом се приземихме,
той ни построи.
Памперса на всеки воин
лично провери.

Почти всички бяхме мокри.
Зор си е това!
Ала никой не признава,
че е срамота!

Най-добрият ми приятел
беше се насрал,
въпреки, че бе тренирал
и се бе старал.

Той накрая си призна, че
бака боб изял.
Ала туй, „След дъжд качулка“.
И ни стана жал!

- Ей това се казва воин,
мислехме си ние.
Знаехме, че с всички средства,
докрай ще се бие!

Враговете не с куршуми,
с газ ще ги усмърти.
Врагът като го подуши,
през глава ще търти!

Да, обаче старшината
взе, че го наказа.
Наш’те случаи по-леки,
той не забеляза.

То и аз, да си призная
гащите съм пълнил,
но към края попривикнах,
макар не напълно.

Ето, че се пак размекнах
в спомени войнишки.
Днес за воинската храброст
ний четеме в книжки...

Стиснал зъби броя дните.
Малко ни остава.
А тревогата нараства
и не намалява.

Веднаж ний да долетиме
в тези пусти Щати,
там до края ще стоиме.
Туй ни е мечтата.

Тутакси ще преуспеем.
Печени сме с Вела.
И добре ще заживеем,
не като на село!

Две ще са ни и мечтите,
там като отидем.
Първо – да забогатеем.
След това - ще видим.

Знам, и втора мечта имат
наш’те емигранти -
Да се върнат, но за кратко.
Да напълнят чанти.

Да оправят всички зъби.
Да починат малко.
И отново да заминат,
без да им е жалко.

Май че нещо се отплеснах.
Глупости говоря.
Нека първо да заминем,
след това ще спорим...