автор: snejenbor

Тишината отмерва ми стъпките, отекващи глухо в съня ми.
Прозорецът, счупен е, зее, душата ми вие без думи.
Сияеща нощ на звездите, над мене гальовно трептящи
и капки роса по лицето ми, умора и мъка топящи.
Дочаквам свежата утрин, денят ще е по хубав от вчера,
скътал дълбоко във скрина , надежда в мечтите намира.
Усмивка и полъх на нежност,бликащ, извира в душата,
аз друго не знам, не намирам, какво да даря на земята!
Да няма войни и тревоги, децата да припкат на воля,
душата ми скитница броди , за слънце и мир тя се моли.
Гладът да изчезне и всеки, да има подслон над главата,
животът е крехък и кратък,чуплив е, пазете го, братя!