автор: sofia_air

Сърдито е, отгатвам по гласа му.
Връхлитa потъмняло от тъга.
Опитва се да пропълзи до дюните.
Стъписано заглажда с яд брега.
И пясъчните замъци, и кули,
забравени сандали, мокър плик -
завихрени в гнева му се изгубват.
Притичва любопитен нощен бриз.
Придремващите чайки безразлично
отварят в мрачината по око.
Изглеждат в тъмнината като листи,
разсипани от нечия ръка.
А аз съм свита в ъгъла на мрака,
до лодката забила нос в мечти.
И чувам - птица някъде изплака.
Във раковинка вопълът се сви.