автор: Oldman

Ако вържеш едно куче
и лишиш го от изява,
гледай само как тогава
то настръхва, озлобява.
Скучно му е и се чуди
как да се разнообразява.

Вдига поглед то нагоре,
гледа втренчено Луната.
С вой, изпълнен с много мъка
чак раздира тишината.

А дали я то заплашва
или жално се оплаква?
Туй не можем да узнаем,
ала можем да гадаем.

Пенсионерът го разбира
защо вие без да спира.
Гледа го, и му се вие
и на него като песа,
че живота е към края,
и си вече „пред завеса“.

И му вика той на песа:
- ‘Ми да вием Шаро, братко,
ако ни от туй олекне.
Белким друго не остава.
Ни за тебе, ни за мене
никой вече му не дреме
в скапаната ни държава.

При такава орисия
и на мене ми се вие.
Знам, че не живееш сладко
и не ти завиждам, братко.
Аз разбирам защо виеш,
защо към Луната гледаш
и от хората се криеш.

Бих завил и аз със тебе,
но човек съм и не бива.
Срам ме е, не ми отива.
Ти си вий, че ти е лесно.
Гледам, справяш се чудесно.

Аз обаче продължавам
битка с нашата държава,
че живота пенсионерски
вече ми дотегна зверски...

Тъй говоря си със песа,
както не говоря с други.
Тез, с които имах дума
вече няма да продумат...

26.11.2018 г. София