автор: snejenbor

Стига вече ги нищиме , губиме толкова време,
нито аз мога да те променям, нито пък ти мене.
Дива, храстата съм, шипка, на воля, пускам ластари бодливи.
Ха докосни ме,не си и помисляй, ще се отдръпнеш, боли ли?
Дори не ти дремна през тези години, какво ми е липсвало мили,
хрумва ми често, макар да е късно , да литна и в чужди градини.
До болка веч ми е писнало, от твоите екстремни съждения,
че съм жена без потребности, от твоите думи немея!
Да кротна? Паркирам и в миг съм актриса, изригвам, кипя и ми писва,
нежните думи къде са и липсват, които отдавна написа ?
Сокът на устните беше за тебе, трепета бурен върни ми,
Чакам на гарата, влакът изсвири, поне само миг подари ми!
Луната учудено гледа, щурее, душата ми съхне и тлее,
Кажи мила, грешката де е ? Да плача ли, да се смея?