автор: thedac_poetry

Тя не носеше грим или някакво фино червило.
Не разбираше дамите, свели глави над черпака.
Не понасяше някой да казва „Обичам те, мило“.
Тази силна жена преди няколко века поплака.

След Големия взрив си е сплела косите на плитка
пред мъжете, четящи спокойно душата на мрака.
Пред очите на всички словесно износени битки
тази наша жена се научи развоя достойно да чака.

Не поклаща бедра пред тълпа като блага матро̀на.
Вечността ни е хан. В него пие уиски с чудесно мезе.
Къса рокля не носи. Вечер сяда велико на трона!
Пред гнева ѝ мъжете затихват в изящно родено плиѐ.

Екзогенна тъга я разсмива от време на време.
Всяка вечер излиза с усмивка чаровна на лов.
Амазонска душа ли в гърдите ѝ ударно дреме?
Тази наша жена не признава букет и любов...

Тя си слагаше грим. Там нанасяше очна спирала.
Огледало? Светът ми се счупи парче по парче.
На мига ме прониза – едно разбушувано тяло,
след което финала поставих с покорното мое плиѐ.