автор: Albatros

Поетът – фалосът на дявола и флейтата на херувимите.
Поетът – звездният чергарин с разпрегната душа-катун.
В небесния тефтер не вписа ЕТ “Поет, сие и лимитед”.
Но е щастлив, ако натъпче луличката със сух тютюн.

Сеяч на слънце, жъне бури и спи, завит с дебели облаци.
Сънува мравката – и мъкне трохи към зимните треви.
Дано като барутно буре с напукани до пукот обръчи
сърцето му съвсем внезапно в студа край нас не се взриви.

Трапеза той не подреди – със стихове децата храни си.
Но сутрин все им обещава да купи четвърт шпек салам.
А нощем – слънчево изчадие сред всички битови пияници –
нелепици и предсказания поетът си ги шепне сам.

Каквото има да ни каже, едва ли ще го пусне вестникът.
Ако реши да млъкне, млъква. И може да мълчи цял век.
Поетът – камъкът, от който зидарите очи отместиха.
И затова сега градежът не чини дупка на геврек.

Да го оставим, нека спи... Насън дори да пита корена
с горчивата му песен всъщност животът по-щастлив ли бе?
Поетът – смайваща Вселена, в душичките ни ококорена.
Земя и огън. Звяр и ласка. Вода. И въздух. И небе.