автор: Albatros

Няма как от света да се скрия
в някой старчески клуб на ОФ,
над ракийцата по икиндия,
в самотата над чашка кафе,
из словесните мои Вселени –
късен пътник през зимно поле,
някой все ще се сети за мене,
ще рече: – Да се видим, братле!
Из бездънните мои недели
ще потънем във кана мерло,
или светла Жена ще застели
с кротка обич за мене легло? –
и ще срича със мен писмената
на безкрайните птичи ята –
все по-близко до крайната дата
в разписанието на Вечността,
моят ден беше хубав и кратък
като зрънце в класил житен стрък.

Няма край! – просто тръгвам нататък –
в безначално безкрайния кръг.