автор: Albatros

... изглежда, помъдрях полека-лека, додето тъй несетно остарях,
за вярата в доброто и в човека отдавна вече спря да ме е страх,
дори и най-потулваната благост в зениците на всекиго чета,
„Кажи му Аго, да му стане драго!” отваря и залостени врата! –
нали и аз съм, Божем, пойна птица, краваецът ми повече сладни,

щом звънне ми съседът за солчица, и помежду ни срутват се стени,
когато зърна някой да се дави, овреме гледам да подам ръка,
светът ми диша в светлите представи за обич и за миг човещинка,
и си го пазя чист – като обител! – и в помисъл не искам да греша –
в бездънния покой на мъдреците навлизам със протегната душа.