Сред брулени там хълмове
самотно е дърво човек.
Ту святкащи вилнеят мълнии,
вършеят бури, студ и пек.
Пролет цъфва във душата му,
в люлката си го люлей,
с крачки бързи, не премерени,
прехвърля хребети, лудей!
Лятно, цветно и дантелено,
взор безкраен и мечти,
чайка шеметно прелитаща,
влюбен той е до уши!
Жълто, охра, слънчогледено,
вехнат страсти и кълни,
скритата тъга в гърдите му
видима е и тежи.
Пряспа кротнала в косите му,
лед, отронени сълзи,
клони сухи и приведени
крета още и.........мълчи.