О, уханен лес, де ридал е моят глас
в тъмна нощ с луна покрита,
ида пак при теб и твойта свита
от създания и горски речен тюркоаз,
да диря знак в хладината на ветреца,
довял перото ми дотук във своя ход.
Под бука вековен подслонил глава,
слушам химна тъжен на щуреца
и пленен от просънична мечта
чезна с времето на сетния живот.
А що ми трябва таз реалност мнима,
дето в нея всичко тъй менливо
сенки в огледало отразява криво?!
Не, не ща да знам защо ме има
и защо ме няма, станал безтелесен –
стига ми, че в лунобагрото усое
сега и тук Моментът ще ме гали
с нежната ръка на лист дървесен
и в трептението нощно засияли,
светулки ще сребрят челото мое.
Ти, съзерцателно сияние на мисълта,
умотвориш непостижимостта в Идеал
с красота незрима пред човешкия овал;
и сега за мен, неоставило освен съня
друго стремление към твоя храм,
избирам да заспя в тихата дъбрава,
де бухал нощем, несклопил очи,
ще ми шепне мъдростта си ням,
със упойваща хипноза до зори,
която и съня ще потули във забрава.
В негата на тези звездородни мисли,
Природо, не отнемай, моля те, от мен,
едничка светлината, със която озарен
бе моят дух и сърцето ми разлисти
като цвят на роза, цъфнала през май,
с аромат на свежа пролетна омара;
Тя, светлик за мечтата ми една,
е пристан мой във вселенския безкрай
и роси над жадна каменна земя
с капки лава от Любов, що ме изгаря.
12.V.2012
Камен Тодоров ©