автор: YOTOVAVA

Спря дъждът да диша – легна сред тревите.
Вече е излишно да го приютите.
Нито го люлеят мрачните ви мисли.
Колко време зрее здрач – да се пречисти?

Аз сама го следвах – исках да прегръщам
дланите му бледи, тъжната му същност,
ромоните кратки, плахите усмивки,
шепотите сладки, мокрите извивки.

Сякаш че зад скоби дълго бе се скривал.
Като всяка обич, дето си отива,
дето е ранима, нито е на време.
Боже, помогни ми да не го приема

като спътник вечен в дните си последни.
Колко по-далече – толкова безвредно,
толкова без болка. Без излишни драма.
И защо любов е, щом не е за двама?