автор: snejenbor

Аз моя гроб не искам да узнае никой,о, да, ще съм забравен от света,
в просъница ще чувствам как ухае ,на макове, метличина, цветя.
Ще слушам чик–чи– рик от клоните на бука и чукащия пъстропер
кълвач, и път ще съм, отъпкан е за внука, за оня ,рошавия, млад търсач.
Ще дири щастието скрито във шубраците, по пътя буренясъл към върха,
аз цял живот прескачах камънаците, а то е тук сред малките неща.
Да дъхнеш цвят от дивата ни круша, да вкусиш плод от клонче, що си посадил,
и да се чудиш пеейки под душа, какви неща би сътворил.
По здрач да си наточиш вино, от дядовата ни лоза,
пораснала е мъничко накриво, до старата ни къща във пръста.
Да влезеш тихо, кротко да се сгушиш, до рамото на свой другар,
и нежно , милно да се взираш, в очите му, не е ли дар?