автор: anaangelova

Още една нощ, а котето напрягаше последните си сили, за да оцелее.Обичахме го, обгрижвахме го, но коремът му се поду, спря да яде, само спеше.
.Ветеринарят,с закачлив дух, с навици за пиене, ала професионалист, му би две инжекции.
Лежеше, сякаш малко съзнанието му се проясни, хапваше по-малко.Вегетираше, животът му се превърна във фарс.Поредната инжекция, но и тя не помагаше.Търсеше водата като спасително средство, потапяше мунунка в съда, местеше се от едно място на друго. И тогава доъде агонията. Тялото му заприлича на скелет, не ядеше, само се опитваше да пие вода и да се мести-Приличаше на човек, изтерзан от физическата си немощ, приютило несгодите, подобно на мъченик....Краката му се оплиташе, тялото агонизираше, всичко в него напомняше за болката.
Отново една феруарска вечер го слохижме в раницата, очите му,ех, тези жълти очи, хлътнали като последен зов, изтърпяха поредните инжекции.Водата бе за него, отдушник, добър помощник, единствената воля, която го вледееше в секундите на близкия край.
Просто пристан,спомен, че още диша, че е тук и сега.Последните два дни,очите се притаяваха,идваше неумолимия край ...Галех го по осиротялата козина,защото душата искреше, но тялото се предаваше.
Детето беше на училище,аз полегнах върху голямата спалня и мълчах.После го завих с бяла дреха, мека и нежна, а сърцето ми препускаше. Молех се, наум, на себе си, ала това бе личната ми утеха, не помагах с друго..Не съм вярваща, а жадувах да вярвам. Чудо ли, шанс ли, стига на тази инквизиция!Стига!Време, спри! Часовнико, ти който раздаваш правосъдие, имай милост!
Моето малко момиче усещаше краят на изтезанията и една вечер, предпоследната, заплака.Невинни са вярващите!...Вазов е описал милите, нещастни хъшове, които се борят за правда. А са немили-недраги, недоспали, ненахранени, ядат по малко фасул и пият кисело червено вино...Борбата е приключила. Вегетират.
Котето, черно, с големи очи, нямаше име.То бе част от семейството, мило и толкова мъдро...Опита се да мърка, но по-скоро страдаше, усещайки, че съм до него.Мълчаливо и просто.
Гушках го в голямото легло, дори заспах за кратко... Когато посегнах да го погаля,студът го бе откраднал, беше отишъл в безсмъртието.Галех го, и пак, и пак и едри сълзи капеха върху завивките.Заридах...
Бях изгубена.Нещастна.Сама. Обичта явно ми е помахала с криле, но не разбрах...Как да разбера живота?...Смъртта, отчаянието, неволята?!....
...Краят на края. Зов- безименен. Спомени без смисъл.
....И то, милото, вдървено телце от неосъществени мечти,летеше към мрака на илюзиите.
За да ни научи да бъдем хора.