автор: zinka

Снощи ми гостува самотата.
Сгуши се на лявото ми рамо –
като спрял да вее зимен вятър,
дъх за час да си поеме само.

Стана ми студено и тревожно,
но се гони трудно самотата...
Затова реших, че е възможно
по-възпитано да я отпратя.

Пулса си опипвах трижди, колчем,
се усети, че не е желана,
сложих под езика валидолче...
Тя, обаче рече: Ще остана!

Би изпила чаша вино – бяло,
не червено – да не вдигне кръвно.
И ако косите и погаля,
може щом се съмне да си тръгне.

Би могла със мен да потанцува –
блус, защото друго не умее.
Да й тананикам – да ме чува,
но и да похлипвам – пак добре е.

Стана ми неловко... Самотата
сякаш, че душа човешка носи,
като копие на мен самата...
И на вино като мен не носи...

Само дето по не се усеща,
че е нежелана, нелюбима.
И не пали восъчните свещи –
топла връзка с мъртвите да има...