автор: anaangelova

На ъгъла един павилон седи и дреме. Продавачът на средна възраст, коцкар, търси нови клиенти, старите са му до болка омръзнали. Припечелва не много, ала достатъчно.
До павилиона е хубавата му двуетажна къща, има две дъщери, едната омъжена, другата- на инвалидна количка. Красиво е момичето, засичала съм го излизане на припек, с дълги кестеняви коси, умен, дълбок поглед, може би около двадесет и пет. Обичам очите на хората, защото те са израз на дълбочина и характер. До павилиона всеки божи ден пие кафе или бира един младеж, слаб, симпатичен, чернокос. Погледът му е устремен към вратата, там, от където излиза Тя. Нона се казва. Самотно сърцето блуждае като немирен вятър, облачно небе, червени страстни устни Къде ли пътуват нейните мисли, какво ли чувства девическото сърце?...
Пейо, собственикът на павилиона, едни ден нервно, пушеше пред вратата. Момчето допиваше бутилката бира, а слънцето светеше примамливо, топлейки.
- Ваньо, изпий тази проклета бира, искам да те помоля за нещо някак и умолително, и наставнически натърти Пейо.
-Кажи, бай Пейо, остави не ми се пие вече, какво има?- каза Ваньо
-Ето там, в двора, един клон от ябълковото дърво не успях на отсека сам. Ще падне, ако продължа. Помогни ми да го отсечем, опъва ми се, а ябълката е на години, куха и неплодородна е.
-Нямаш ядове! Да тръгваме!
И те влезнаха през портата. Красиви теменужки се виждаха наоколо. Пъстър и красив беше месец май. Розите покрай оградата се открояваха като властелини. И тогава я зърнах, една Афродита- усмивка сред петъчния ден. Беше седнала на пейката до алените рози, четеше книга, а къдравата и коса, отбелязваше страници. Прехапах устни, светът сякаш танцуваше.
Неумело я поздравих. Бай Пейо ми показа ябълковото дърво. С лекота се справих със задачата. Изсъхналият клон щеше да послужи за подпалки.
-Юнак си ти, Иване!-похвали ме доволно баща и - Сядай сега за по една ракийка, заслужаваш!
Смутен седнах на стола до Нона. Тя ме гледаше кротко, малко изпитателно, без да иска и настойчиво, с любопитство. Поздрави ме плахо.
Тръпнех. Куражът ми се изпари. Но се налагаше да съм силен.
-Е, как, бай Пейо, разбира се, че ще свършим работа! –ала сърцето ми пееше.- Денят бе прекрасен!