автор: osi4kata

По водата вървеше човек в усмирителна риза и чехли,
много бързаше, малко след пет във безкрая врата се открехваше,
бе израснал зад тази врата, във света на различните други,
но унесен в зова на водата, озова се отвъде - при лудите,
отчуждени,
студени,
но пък
постоянно ухилени твари,
в тъмни дрехи, защото светът бил клиширан, когато е шарен.
По самотните улици
и
по унилите градски постройки
се прокрадваше дантиев стих и се стелеше заупокойно.
А водата шумеше натам, на вълни, на тирета и точки,
и вървеше човекът ни сам, а след него изникваха мостове,
разцъфтяваха цветни стрехи и дъги над злокобните сгради,
безсърдечие спря да вали, спря студен непукизъм да пада
от металните облаци. Те
изсветляха, стопиха се в синьото
на красиво до болка небе. После някой повика поименно
забранения бог на доброто... Той не спря. Мълчаливо премина
по водата, защото бе Господ. По водата вървеше човек,
бе разгърден, със чехли на босо. И навярно вечеря към пет.
Някой ден ще му ида на гости.
По водата вървеше човек.

Р. Симова, 2023