автор: snejenbor

И казваш ми отиват си годините на мъка, спорове и суета,
е, питам се , това ли бе момичето с розовата панделка сега?
И взирам се в лицето си отсреща, не мога да повярвам, мачкан лак,
по челото ми времето е вплело, тъга, обиди, тъмен мрак.
А спомени разюздани вилнеят, припомняйки ми в унес как,
приятелите, скъпите немеят, сбогували се тихо с тоя свят.
Сега какво, рисувам си мечтите, опитвам се да спретна някой стих,
за миналото клатещо махало, вода студена чаша пих.
За любовта, за срещи и раздели, за добротата ви ,благодарих,
за нищичко сега не съжалявам, душата си излях във стих!