автор: edelweiss_95

Луната беше изгряла в ярко червено. Като че ли бе опръскана с невинната кръв на младата жена, чието тяло лежеше безжизнено. Ужас беше изписан върху лицето на мъртвата…
Преди няколко години същото момиче беше останало без семейство. Нямаше приятели, не излизаше и от вкъщи. Разговаряше единствено със Стамен, който беше около двадесетгодишен - юнак по природа, със здраво телосложение и непоклатим дух. Беше полусирак, но се задържаше по тия земи, за да се грижи за майка си, която страдаше от рядко мозъчно заболяване. Понякога старицата излизаше от вкъщи след полунощ, а на сутринта хора от селото я намираха, заспала върху някоя пейка. Това го безпокоеше, но нямаше друг избор. Не можеше да пренебрегне своята служба. Всеки ден младият мъж трябваше да обикаля браздата и да пази българската граница.
Една нощ му се привидяха силуети. Оказаха се няколко мъже, които пресичаха реката. В тази част Тунджа не беше дълбока и лесно можеше да се преплува. След малко ги изгуби от поглед. Премина няколко метра с джипа и освети мястото пред себе си. Вече ги виждаше. Бяха отворили дупка в мрежата и сега се провираха през нея. Трима бяха преминали успешно, дойде ред и на най-малкия помежду им, но той не успя. Одра сериозно крака си и раната прокървя силно. Явно изпитваше ужасна болка. Викаше за помощ към останалите от групата, но за тях нямаше връщане назад. Нямаше да успеят да се измъкнат от ръцете на Стамен. Междувременно, докато шофираше, той бе позвънил на своите колеги, които вече пътуваха към мястото.
Граничарят стоеше с насочен автомат към ранения мигрант. Помоли го да се предаде. Раненият младеж знаеше, че го чакат повече стенания и мъки, ако го направи. Реши да използва пистолета, който криеше в джоба на якето си. Извика към Стамен „Аллах акбар1“ и куршумът го умъртви. Докато тичаха, тримата бегълци чуха изстрела и обърнаха глави назад. Само единият от тях се спря. Той заплака, прехапа устни и отново продължи, тичайки през тъмния здрач.
Минаха няколко дни. Стамен отиде до къщата на девойката. Повъртя се наоколо, но не успя да я открие. Позвъня ? няколко пъти на мобилния, но тя не се обади. Видя му се странно, че къщата не е заключена и вътре светят лампите, но не посмя да отвори. „Сигурно е в банята.“ – Мислеше си той. Запали цигара и потегли отново с колата. Отби се да остави храна на своята майка и пое обратно към браздата.
Мъжете го бяха проследили. През оная нощ те бяха стигнали до селото. Бяха се скрили в една изоставена отскоро къща, подходяща поне на първо време за скривалище. Движеха се бавно в тъмните часове на деня и винаги заедно. През нощта минаваше патрулна кола, която осветяваше улиците на селото, но след като преминеше към следващия пункт, мъжете излизаха от изоставената къща и почваха да ровят в кофите за отпадъци. От дни, а може би дори и седмици, те не бяха слагали залък в устите си. Само единият не беше гладен, той бе освирепял и сега мислеше как да отмъсти за смъртта на своя близък. Трябваше да накаже граничаря. Постоянно в главата му отекваше звукът от изстреляния куршум. Пак и пак, докато си представяше младежа, лежащ в калта и молещ се на Всевишния да го избави.
Случи се така, че през един от следващите дни, виновникът се появи на улицата, където мъжете се укриваха. Единият от мигрантите, черен като гарван, свирна на останалите и те тутакси се приближиха към прозорците, за да видят накъде ще се запъти младият граничар. За беда на същата улица се намираше и къщата на младото момиче, с което той обичаше да се среща.
- Радице, тук съм. Излез да те видя, че бързам.
- Идвам, само секунда.
- Хайде, бързо, хайде.
- Ето, дръж!
- Какво си ми приготвила?
- На, виж!
- Баница ли… Ех, Радице, винаги знаеш как да ме зарадваш.
- Пак ела, Стамене.
- Ще дойда, Радице. Обичам те!
- Ще те чакам, Стамене, тука ще съм.
Бегълците станаха свидетели на сцената между двамата влюбени. В този момент в главата на мъжа, който беше изгубил своя близък, се роди план за отмъщение. Това щеше да бъде най-добрият урок за младия граничар. На свечеряване мигрантът се насочи към Радичената къща. Докато той се оглеждаше някой да не го е проследил, ненадейно пред очите му премина женска фигура, която излезе от дома на момичето. Беглецът беше успял да разпознае, че това не е Радица. Изведнъж обаче непознатата фигура се изгуби в тъмното. Като видя, че е чисто и няма никого, приклекналият мъж изскочи от храстите, откъдето наблюдаваше случващото се и бързо се скри в къщата ?.
Кучешки лай събуди младия граничар. Беше се унесъл. Стана и запали джипа. Нещо го безпокоеше, глождеше го отвътре и дълбаеше стените на сърцето му. То пулсираше забързано и в един момент… Видя я.., Боже, той наистина я видя - в бели дрехи, сияеща като звезда. Духът ? премина пред него. Той се шокира, наби спирачки и остана като вцепенен. Удари си няколко плесници, реши че му се привижда. След секунда духът на момичето се издигна пред него. „Ще те чакам, Стамене, тука ще съм“…
- Стамене, Стамене-е. Събуди се бе!
- Аа, какво има? Нещо случило ли се е?
- Ставай бързо, трябва да идем до селото.
По пътя колегите на младия граничар му бяха обяснили за случилото се. Като влезе в къщата, едва не повърна.
- Кой го е направил, инспекторе?
- Мигранти, може би същите от преди няколко дни. Стъпките водят до третата къща по-надолу по улицата.
- Как са я убили?
- Засега не можем да кажем, аутопсията ще покаже.
- Къде, те къде са?
- Не са заминали твърде далеч, сигурно се крият някъде наблизо. Ще ги намерим, бъди спокоен!
- Знаех си, че нещо не е наред, инспекторе. Аз я видях. Тя затова ми се яви снощи.
- Хей, Стамене, виж сега - в шок си и е нормално да реагираш така.
- Но аз наистина я видях, кълна се!
- Достатъчно! Колеги, моля ви изведете го на чист въздух.
„Ще те чакам, Стамене, тука ще съм.“ – Не спираше да чува последните ? думи в съзнанието си мъжът. Самообвиняваше се, мислеше си, че той е виновен за смъртта ?. Минаха два дни, откакто момичето беше убито. Аутопсията се бавеше. Тримата бегълци отдавна ги нямаше, а Стамен търсеше справедливост. Постоянно поддържаше контакт с колегите си. Търчеше напред-назад. Националната полиция беше обявила награда за намирането на тримата заподозрени.
На другия ден, по обяд, Стамен получи обаждане от свой колега. Той беше заловил двама от издирваните през няколко села по поречието на реката. Разговаряха с тях дълго, но те не проговориха. Случаят не беше приключил. Липсваше третото лице от групата.
Същата вечер, докато граничарят правеше своята нощна обиколка, той забеляза мъж, стоящ по средата на пътя. Щом наближи, Стамен спря джипа и слезе бавно от него.
- Хей, стой на място! Легни долу на земята и сложи ръце на тила.
- Няма! - На развален език отговори мъжът отсреща.
- Последно те предупреждавам, легни с лице към земята и няма да пострадаш.
- Хареса ли ти, как се погрижих за твоята любима?
- Копеле мръсно, ти ли я уби?
- Да, аз я бях!
- Бързо лягай долу на земята, животно такова!
- Граничарю, нали знаеш приказката „Око за око, зъб за зъб“!
- Какво око, какъв зъб бе?
- Ти уби сина ми преди няколко дни, не помниш ли?
- Какъв син, онзи до оградата син ли ти беше?
- Да, граничарю. Вече знаеш защо я убих.
- Но как..., аз.., аз не съм убил сина ти бе.
- Ха-ха. Не ме разсмивай.
- Ти чуваш ли какво ти говоря?! Приближих се към него с автомата, но той извади пистолет и се самоуби.
- Лъжеш! Той не би го направил, не е страхливец като теб.
- Не, аз не го убих. Но ти.., ти-и убиецо отне най-хубавото нещо в живота ми и затова ще получиш своята присъда.
- Хайде, граничарю, стреляй!
- Не, ти отиваш в затвора - до живот!
Стамен обикаляше покрай браздата. На развиделяване телефонът му звънна.
- Ало, да!
- Колега, аутопсията излезе. Момичето е било удушено няколко минути, преди пробождането с ножа, който е използвал заподозреният. Когато той е влязъл в къщата, тя вече е била убита!

1Аллах акбар - израз на арабски, който означава „Бог е по-велик от всичко“. Този израз често се използва в арабския свят.