автор: Albatros

... някой есенен ден, щом ми дойде редът да се мре,
не изпадайте нивга във горест, в нега́ – или в не́га? –
погребете ме с дънките – и със моето вехто сетре,
и – за Бога! – ви моля, не пускайте парно в ковчега.

Вече свикнах да скитам сред хора студени – и зли.
И се надам, че в Рая няма тъй да ми бъде студено?
Ще се будя със Обич! – с гласовитите Трети петли.
Ще преда светли рими върху своето криво вретено.

Писъмца ще ви пращам напролет по звездния дъжд.
И – додето в представите ваши съм кожа – и кокал,
нека Джени се радва на момчето си в мократа ръж! –
а пък аз да ги гледам откъм Рая – със моя бинокъл.

И в света, заприличал на гнусен – за луди! – приют,
всяка вечер ще слитам във вашите ледни компютри.
Ако още си мислите, че съм просто кварталният луд,
ми повярвайте, моля ви? – аз ще живея и Утре.