автор: Patrizzia

Опитва януари да избърше сълзите ми сред браздулици кал
и мисли, че духът ми е прекършен. Ех, друже стари, пак не си разбрал.
Не плача аз, сълзите на небето оплакват тихо грешната съдба.
Аз просто нося времето проклето, жигосало ми кръста на гърба.

Не ме прекършват бури, урагани, инатът ми за трима е проклет.
Луната билки сбира ми отбрани, целува ме и всичко е наред.
Когато дойде време да си тръгна, ще бъде пролет, ти помни това.
Приятелю, на студове обръгнал. Ти допиши красивите слова,

рисувай филигранно по стъклата, на вятъра прошепвай ги без глас,
ще наминавам – сянка непозната. Да знаеш, че ме има, че съм аз.
Ако среднощ луната те повика, ти забрави за зимните вини.
Едно-едничко стръкче перуника намериш ли – за мене си спомни.