автор: pinkmousy

На кладата когато ме горяха
и `Вещица` ми съскаха в лицето,
и метър-два едва ли ни деляха,
от мъка пръскаше ми се сърцето -
защо, с какво заслужих, ти кажи ми?
Обичах те до сетния си дъх.
Лекувах и помагах без усилие
и без да искам те да ми платят.
Защото не понесе красотата ми?
Защото дразнеше те буйният ми нрав?
Не можеше да чакаш пред вратата ми,
да се реша да кажа `да` на непознат?
Не можеше да понесеш и ден,
без да ме притежаваш, да ме покориш.
Прощавам ти. Обичам те. Горя.
С делата си сам трябва да се примириш.