автор: YOTOVAVA

Аз не знам от кого са написани
правилата на тоя живот –
как да съмне, кога да се плисне
светлината през нощния борд,
нито колко да бъдат в неделите
часовете за свиждане с Бог
и с кое от блюдата измерваме
люспа злато и стръкче любов.
И дордето все чаках, че хората
ще ме съдят и сочат със пръст,
ме сломиха студът и умората
и зачеркваха бавно – на кръст.
Затова, че се лутах да диря
илюзорен обществен престиж,
не оставих след себе си диря,
нито смогнах да видя Париж.
Но съм близо до капката лудост –
моят мозък ще се взриви
и ще стане заветното чудо –
да нагазя сред мокри треви,
както майчица ме е родила –
без да чакам дори Еновден,
да усетя кърмилната сила
на земята под мен и над мен,
да се вслушам в брътвежа на коса,
и да сторя на мравката път,
без да знам, че петите ми боси
подир сухите тръни кървят.
Че живот, минал в мигове само,
безвъзратно пилени от страх,
си остава докрая измамен –
имах шанс да съм, ала не бях.