автор: Patrizzia

Провисналите панти ще запеят,
ще трепне сепнат дворът — "Идва тя!
Бръшлян душѝ ме, нямам аз за нея,
от майчините, пъстрите цветя. "

А в къщата отдавна ослепяла,
ще мръдне вятър старото перде.
—Ще дойда, мамо! – плаках на раздяла.
Къде са палачинките? Къде?

Разсъхнатата пейчица на двора,
отдавна онемялата чешма,
един през друг врабците ми говорят:
— "Добре дошла най-сетне у дома"!

На дюлята виси като обесен,
стар детски спомен – люлката е там,
капчукът ми припомня свойта песен,
все още си я спомням и я знам.

Сред бурени в лехата подивяла,
се гуши цвят – от мама засаден...
Отново у дома съм и съм цяла
хлапето плаче горко вътре в мен.

Седни до мене ветре, край чимшира,
попей с капчука, който ромолѝ
за детството, което не умира,
за моята душа се помолѝ.