автор: anaangelova

Каменно се блъска сърцето , а водата отнася вихъра на болката. Вълни,а душата ми прелива,спорят те, с кои са по-силни....
Нежните ми рамене болят от ударите на думите.Онези думи,които се молят на сълзите,да не потекат,да се усмирят.Ала сълзите са непокорни,спускат се по бузите и се сливат с розовите устни,загорели от истинали чувства...
...Някъде си, а аз умирам от самота,от тъжните напеви на врабчетата...
Вихърът на сърцето е покорен, а то е свито в юмрук. Дълбая тишината, вярвам в любовта. Крачка по крачка, свитък от думи. Звъни телефонът, чувам обичните фрази.
Ах,любов, прегърни ме, не пускай ръката ми от годините груба.
Влачи се времето като отронен лист по настилката. Дърветата са голи надежди, тънки струи от лични страсти.
В душата ми е светлина, красотата е победител.