автор: anaangelova

Отново е вечер,задушна,немечтана,свадлива,безпространствено суха,удря в гърдите,свива очите за кратко макар, за да остане до сутринта,когато мечтата идва и криле от нежна душевност се рее в косите на вятъра..
Едно детско гласче събужда заспалата съвест на жената до дивана,а от устните и се отронва топлина,защото обичта е и устрем ,и отговорност...,тя е сила,и крехкост в едно.
..Когато момиченцето вече спеше,усмихвайки се в съня си,Татяна сложи ръце като за молитва и заплака...
Плачеше отначало тихо,много тихо,а после зарида като ромон на водопад,вперила слепите си очи към непознатата тъмнина...,виждайки изрисуваната си история...
Бурята в нея изглеждаше като вулканична, лавинообразна,повличайки чувствата в платно от сиви краски.Млада беше, красива, но лесно ое влюбваше в неподходящите мъже.

Късмет ли или несбъдната крехкост от сънувани желания следваха Таня,отговор от идващия полъх така и не последва,,подобно на затворен гроб, мъката от тишината- убиваше.

Косите,раменете,извивките на тялото,усмивката,надделяваща страха, усмиряваха вятъра и студа навън.

Кълбо от скрити емоции, тягосния ден, незавидната младост караха жената да заридае,отначало безпространствено мълчаливо,после на тласъци ,силно и безнадеждно...

Очите гледаха,ала не виждаха.Мракът в сърцето разливаше вълни от стари емоции. Минало , може би ,защото бъдещето е като прелетна птица, а зимата -дълга , тъмна и лаеща,скована от безпристрастност....окована е ...И може би най-много казваха очите и,свикнали с безрадостното пътуване на дните. Тъмни, ала искрящи, немолещи, неизискващи това, което минутите изкопаваха с мълчанието си. Миглите, черни и дълги прикриваха невъзможното бягство на идиличността,

свикнали с безрадостното пътуване на дните.

Влюби се в него, той беше красив, мъж, ала ДонЖуан, и скоро я остави Тогава разбра че чака дете. Потърси го, напразно, изхвърли я като нищожество на пътя, удряйки я по нежните и

очертания на главата. Но не го мразеше. Продължаваше да го люби...Неистово, посвоему.

Една къща в покрайнините на градчето. Зимата дойде подобно на стара гостенка. Там живеха старица, инвалид, ходеща трудно, но със сърце набожно. Вярваше, че Бог ще им помогне.И синът и, на 36-т години, машинист. Стаичката им, пълна със стари икони, лъхаше на парафин от изгорели свещи, беше с оскъдна покъщнина. Когато дойде ред на зимата, печката пръхтеше издайнически, но жената стенеше. Боляха я краката, те често се и зачервяваха. Не бяха малко години, гонеше 85-тата.Стоил обичаше тази възрастна като икона майка. Винаги след работа я обгрижваше, целуваше старите, сбръчкани ръце и някак по свой начин страдаше. Вън заваля ситен снежец, а вятърът

играеше на криеница. Печката гореше и в стаята беше топло. Жената го чакаше, да, се прибере от смяна. Ослушваше се в оглушителното стенание на вятъра в комина, опитваше се да плете, ама иглите неслушаха, дружно се разстройваха, сякаш се бяха уговорили, и плетката не ставаше.

Лай на куче и шум до небето стрестнаха възрастната жена. Изведнъж на външната врата се потропа, първо доста тихо, хленчещо, после по-силно и упорито.

С бавни крачки Ваня стигна до вратата.

Ококори очи, стоеше като вцепенена. Вместо детето и, виелицата докара паднала жена, навята от снега и безсилен звук до нея тяло, малък безжизнен силует.

Нямаше сили да вдигне тялото. Затова гласът и потопен във водовъртежа на видяното, се примоли:- Дете, дете, дете..., стани, мила ,дете, хайде стани.... " А виелицата чертаеше ритъм и единаквост.

Съчувствието, а не страхът надделяха у Ваня. Не знаеше как и кой са тези немили-недраги хора, хъм, хора ли, или просто тела в дрипи... Милостта бе по-силна от неверието и омразата.

Топлината накара детето да заплаче.:Мамо, мама.... мамичко..."

Жената беше Татяна, а детето-Еми.

Без пари хазаинът ги изгони, те бяха изгубени, самотни, бедни душици, оголели и страдащи от несправедливия живот.

Татяна крачеше в студения ден, а в ръце носеше две годишната Еми. Улиците, обезлюдени, сиви, обречени на неволята, стягаха примката на безволието.

Един нежен гласец озари къщата на Ваня, изгони за кратко бедността и страданието.

Когато топеха хляба с боб, Ваня ги гледаше с нескрита обич. Старите и набраздени ръце галеха главицата на русото ангелче.

Вътре светеше лампа, но на възрастната жена и се струваше как слънцето огрява дома и св. Богородичка топли душите на обитателите.

После домът потъна в тишина, сънят рисуваше по прозорците сърца от обич.

Стоил не попита нищо младата жена, а нежно и духовито разказваше случки от работата. Бабата слушаше и се опитваше да плете чорапи.

Ема галеше кучето Жан и с жаден поглед попиваше разказа на домакина. После си бъбреше посвоему.

Не е вярно, че силните умеят да прощават, защото любовта не включва омраза, злост, егоизъм Прошката не познава възраст, пари, имущество.

Тя е всеопрощаваща, нежна, мелодична.

Когато изглеждаш слаб и безполезен, светът те преоткрива с правилните хора, по достойния начин . За да дари топлина и ласки в безднадежността...

Това е Любовта!

Творци са тези, който остават хора. Въпреки зимата. Въпреки болката. Въпреки тъмнината....

... Щастието е близо до сърцето. Търсете го там.

Мирът е хармония, лист и струна от крехки ангелски криле.... Лекият полъх докара пролетта.

Вричане и безгрижен смях. Моцарт и валс. Две силни ръце и детско гласче озаряваха небосклона.

.... Миг.