автор: anaangelova

Коридорът е прекалено дълъг, упомрачително тъмен, станал е от кога ли жилище на мишки, прилепи и плъхове. Самоизяждане. Мълчание, а после неспирни писъци.Кълбо от нерви, разстояние в полупразното пространство. Дъх на гнило, на песен от оглозгани кости, на кълбо от някогашни страсти.
Трябва да намеря пътят за дома. А как? ....Губя се, тъмнината не е ли надежда? Или стон на мръсотия, хленч, сълзи и болка?...
...Имах дете, но кой беше бащата? С ръце и тяло ме докосваха мъжете, губех се в марихуана и алкохол.Денят чертаеше неспирни хоризонти на повторения. На преоткриване, на същото начало....Кал ,а от калта - измама. Халюцинации и поток от мисли, сбъркани, търсещи, но и толкова нежни като очертания на черен молив върху клепачите.
Дихания, ала и рев от тъжни, мъртви спомени.
...Къщата бе наблизо, ходех там, понякога, за да спя,без пробуждане, за да се отърва от катрана на безмислието, от мръсните мъжки ръце, от слузта на прилепите, от меркантилността на света...
...Легло- одърпани чаршави, маса- с три крака, телевизор в черно-бяло, стар грамофон и чаша бира , до прозореца, залепен с хартиен вестник.Фиеста от ветрове и шум на разярена котка се сливаха с замъгленото ми съзнание и пееха в хор от саможертви.
"Наистина ли говорите правда вие, съдии, и справедливо ли съдите вие, човешки синове?
От самото си рождение са отстъпили нечестивите, от майчината утроба се заблуждават, говорейки лъжа"....
Идваше зимата и липсваше отопление, в малката тясна стаичка, миришеща на гнило и сякаш на забвение. Ръцете на младата жена търсеха спасение , очите и виждащи иконата на Богородица, тъмните и очи, вперени в нищото,ала и в непорочното зачатие, коронясваха жената, подобно на божество.
Празното кенче, оставено този път на трикраката маса, иронизираше света.
И Сатаната се заслони в сърцето и. Толкова любящо, добро, човечно,,коректно, разбиращо.Така напомняше за слънчевите и спокойни дни.Кое е по-трудно, спасението или безнравствеността?...Липсата на път в рояка на мисли или безредието в тези мисловни процеси?...
Какво избавяше Лора от тягостното мъмрене на сърцето? На онези безконечни противни словосъчетания, които мъжете и казваха?...
...Помнеше..Избяга от къщи на 17-т и вярваше, че той Животът е Рай, с хиляди светлини от възможности. В началото бе сякаш по- лесно, бе убедена ,че я обичаха, Те!
С тялото си твореше картини, хубави, слънчеви, духовни.Докато не срещна мис Дороти. Тя беше със стара слава на сватовница, разбира се за пари.Мъжките ласки станаха все по-настоятелни, все по-чести и Лора се превърна в красива кукла на конци.Алкохол, достатъчно пари за дрога, отначало само цигари, по-късно, и инжекции.
Някъде се чу птича песен, И в онази тясна, мръсна, стая Лора се заслуша...
Тази птичка пееше за нея!...Вече на 20-години, момичето се подпря на лакът и мълчеше....Птичето и напомни за истината, онази истина,която не включваше марихуана и опипване, мъжки гадни ръце в безкрая на лабиринта.
Лора беше на 13-т, когато баща и подари китара, защото често Лори си тананикаше уж наум кратки мелодии.Записаха я в местния клуб. Тя заобича музиката и очите и ставаха още по-изразителни,когато докосваше струните на китарата.
Светът имаше смисъл.
...Празна стая, но мелодията не спираше.Секунди, минута, две-пет.... И Лори заплака...
Сълзите напомняха сърдечна мелодия,ритъм от емоции на миналото, бяха началото на очистването от мръсотията.На безсмислието.Загуби бебето още на 19-т и това я докара до пълен разврат.
Мълчание. Стъпки. Тропане. Радостни възгласи.Шум от целувки.И плач.Топлина.
Лори беше у дома.