автор: Patrizzia

Разстилаха ни празнични трапези,
дедите ни, умрели в славен час.
Годо дойде, но влезе и излезе,
изобщо не му пукаше за нас.

Очите ни са станали кубични,
от взиране в екрани, светила̀.
Прости ми, мое време – нищо лично,
о, мое светло минало, ела!

Излез за миг, от страниците сиви,
забравата изръскай, като прах.
Сегашното съвсем не ми отива,
а бъдното така и не разбрах.

Духът ми древен, скита се, объркан
в ушите му, звучи далечен рог
позлатата по шлема се изтърка,
но няма, няма рицарството срок.

Конете ни са спънати и жадни,
доспехите – забрала, без души.
Последният от нас, когато падне,
лик холограмен, кукли ще теши.