автор: Albatros

... когато вятър фуги и токати
нагъне ми в ръждивия улук,
от устната хармоничка на тати
се мъча да изтръгна някой звук.

Една такава – мъничка и топла,
с отчекнат – и слепен отляво, връх –
в хармоничката сякаш Бог изопна
на тати предпоследния му дъх.

А върху мене капят от корниза
безмълвните сълзи на моя род.
Натягам дъх – и нищо не излиза! –
и дишам като грохнал кашалот.

А бях си купил наръч нотописи,
пропях дори и псалми на иврит,
съседката ми снощи рече: – Ти си
изтъкнат музикален инвалид!

Добър е Бог! – съвсем не е тъй стиснат.
И е постигнал крайната си цел –
което щедро някому е плиснал,
от другиго безстрастно е отнел.

Щом хлътна в по-добрите необяти –
из родовия троскот и пелин,
аз устната хармоничка на тати
ще завещая с кеф на своя син!