автор: YOTOVAVA

Докъдето поглед стига –
чак до близкото дере,
златовърхата вратига
бледен изгрева пере,
просва тънката му кожа
върху тревния саван
и в слана – въздишка Божия,
ниже бисерен гердан.
Сънно слънце се търкулва –
уж да грейне, да възври.
Под кожуха си проскубан
морна есента върви.
Впряг от ветрове подкарва,
сее ситни дъждове.
Колко мога да ѝ вярвам?
Остро утринта кълве –
по ръцете, по косите.
И с кристалчета от скреж
блескат тръпнещи иглите
на учуден таралеж,
дирил в дъхавата шума
как да подслони пети.
Косът – стреснат и бездумен,
спре, огледа, отлети.
През мъглата пиперлива
заплетѐ крилцата в храст.
В тази приказка красива
що видях – описах аз.