автор: poetry_as_song

Зимата ми е посестрима.
Тя пише моите стихове и проза. Всичко в мен е зимно: И външния ми вид и дрехите и отношенията ми с другите. И чувствата ми. И настоящето ми.
Но понеже имам развито трето око - виждам бъдещето чрез него. Със стандартните си две очи почти не виждам, защото те приличат на стъкла от шлифован лед. Светът през моя поглед е като някакво криво зимно огледало. Да, по-точно счупено ледовито огледало. За мен лятото не съществува. Когато на трона се качи лятото, аз започвам да живея в специално изработен по поръчка огромен хладилник. Не мога да позволя да ми се размразят Т клетките убийци, на които разчитам да оцелея още малко.Вярвам, че те ще справят благодарение на снеговитостта на бялата ми кръв. Както с различните форми на бактерии така и с раковите клетъчни мутации. Виждам бъдещето ясно. Но кой би изтърпял да му кажа какво точно го очаква? Мога да кажа само едно. Очакват ви 4 сезона в страната ни. А на мен ми стига само един - Зимата!

Виждам, че това, което следва, няма да е глобално затопляне. Ще следва тотален ледников период. Страхотно! Тогава вече се надявам да разбера какво значи истинско щастие. Не че не съм изпитвал подобие на щастлив живот... О, нееее... Когато бях дете, имах живот изпълнен с топлина. Сърцето ми туптеше с нежност и в приказност. Изпитвах топли чувства. А и към мен усещах жарки микровълнови излъчвания от разни каки с дълги бедра, които сякаш променяха съзнанието ми. Най-важното за мен в жените са дългите, прави и внушаващи хипноза крака. Винаги съм си мечтал за емоционална връзка с баскетболистка. Може би защото съм среден на ръст. Който каквото си няма - си го търси на друго място.

Поля

Имах странно топли истории в гимназията, като 18 годишен (11 клас). Учителката ми по физкултура беше такава: Тънка и височка като тополка. А краката й бяха толкова дълги, колкото бях и аз в цял ръст! Мамооооо... си мислех тогава. Какво е това, което така ме тегли към нея? В един учебен час разбрах какво. Вън беше студено (Оооо - ето откъде е започнало влюбването ми в зимата!) И тъй, като не можеше да се проведе часа по физическо навън, "тополката" избра да си седим в класната стая и да й задаваме въпроси на спортна тематика. Тоя пита едно - онзи друго. По едно време, тя се понамести на стола да й е по-удобно и миниполичката й се поразтвори достатъчно, за да мога да започна да се замайвам. "Балдею" си помислих. Тази дума я научих от учителката си по руски, ама това е друга история. Сега няма да се спирам на нея. Какво видях освен пола и крака? Не казвам. Но пък казах въпроса си, без да вдигна ръка. "Искам да зная повече за Мохамед Али" - промълвих тихо, защото седях, както може би се досещате - на първия чин, защото бях късоглед. А освен това бях и много, много, много срамежлив и свитичък.

- Колко интересен въпрос - отвърна Поля (така се казваше учителката). Мохамед Али е най-великия боксьор на всички времена. Другите боксьори-професионалисти са го определяли като манекен. "Този Али - сякаш не е роден за боксьор, а за манекен. Това е необичайно-невъзможно. Ама е толкова добър. А ние, повечето силни боксьори сме грозни. Единствения манекен-боксьор, красавец в света - е точно Мохамед Али!" 

Поля стана от стола, изправи се в пълния си блясък и ми каза:
- Погледни ме! И от мен дори е по-висок на ръст... (Имаше някакво съжаление в гласа й). Знаеш ли, Митко? Имам една книга със снимки и данни за световните звезди в спорта. Напомни ми след часа, да ти я донеса. Иииии - часа свърши. Това бе ужасно неприятно за мен. Исках този час да е от ония часове - дето са относителни и бих искал господин Айнщайн дори от отвъдното да го направи дъъъъълъг, като една цяла земна година. Все такива откачени хлапашки мисли ми идваха в главата. Без сам да зная защо съм такъв странен - стуваше ми се, че и другите разбираха това. Ужас! Аз бях прочетен вестник или досадно изключение. Или пък нищо особено. Понякога сякаш не ме забелязваха - а и аз никого не виждах - освен един копнеж, за който дори учителката по физика не беше дала формула. Ей така се самобичувах. Това че се "самообслужвах" се подразбира... Нали? Абе - не можех да открия пътя си - по дяволите! Защо все към момичета и жени ми летеше съзнанието? Какво толкова има в тях? Такива са егоцентрични и самовлюбени. Всяка се мисли за най-красивата и... Да продължавам ли? . На излизане от класната стая, аз останах последен. Не ми се тръгваше, а и бях се замислил - какво е това, което става с кръвта ми? Защо ли е толкова гореща? Не можеше ли да е по хладна... и такива неща. 

Поля също не бързаше да тръгва, записваше си нещо на някакво листче и си позавъртя поличката, като усети подивялия ми от страст поглед. Поля беше само 2 години по-възрастна от мен. Може и да е била на стаж. Казва ли ти някой? Аз бях на 18 навършени, а тя - на 20. Май не е кофти тази разлика, а? Какво ще кажете. Абе пука ми на мене, какво ще кажете. Опитах се само да съм по-контактен с вас, читателите. Звънецът още си звънеше продължително, когато и двамата излязохме от вратата. Поля ми подаде едно листче. Това е адреса ми, Митак. В неделя по обяд, може да дойдеш да прегледаме книгата и да научим всичко за Касиус Клей (Мохамед Али). Тъй като съвсем се побърках и онемях, тя не дочака отговор от мен и само ми намигна чаровно. После забързано се запъти към учителската стая. 

Учителката по литература

Никога не четях в къщи произведенията, дадени за домашно. Когато Стефана ме изпитваше от място - да кажем да направя литературен анализ на стих от Ботев или нещо подобно - аз само с един поглед обхващах целия текст и анализирах, че анализирах. Не ползвах и въобще не си бях купил книгата за литературни разбори, която беше хит по онова време. После си сядах доволен, защото Стефито ласкаво казваше: "Ученици - ето как Димитър анализира без да се влияе от други мнения на именити литературни критици. Аз зная - че той нищо не чете в къщи за да се подготви, но не съм виждала човешко същество да чете с такава скорост". Стефана не можеше лесно да бъде излъгана. Но имах винаги шестици за срока. Виж, с Фауст беше друго. Погълнах творбата още в къщи, както боа поглъща цяло живо зайче. Усетих, че Гьоте е Бог! Смъртен - но Божествен автор. След моя анализ - всички мълчаха около 5 минути. Това беше първата ми избухнала реч в живота. Изригнах като вулкан и започнах да блъскам думи. Учудих се, но осъзнах, че мога "да говоря!"
Но се случи и да имам по-слаба оценка. Петица ли беше, четворка ли - вече не помня. И то защо?  Стефи ме хвана да играя шах със съученика си под чина, докато тя обясняваше някаква важна литературна тема. Май беше нещо за Ромео и Жулиета. Сиропирана и изкуствено нагласена история, която сякаш вече знаех от минал живот.
Както и да е. Съвсем подробности не помня, но трябваше да мина матура - това твърдо го помня. Когато Стефи прочете на края на учебната година списъка на учениците, които трябваше да държат матура, мен ме нямаше в този списък! А отличничката на класа - Веселина, трябваше да отиде на  матура. Това беше класотресение :) Естествено ситуацията вбеси Весито, защото тя никога е нямала оценка по-малка от 6. Само с литературата не й върза зара. Тя се засили заплашително към мен и за малко да ми издере очите от бяс. Аз и казах: Оправяй се сама с другарката Стефана. Не ми прави театри на мен. Аз съм пас! После, почерпих Стефи, разбира се. Ама със свито сърце. Аз съм едновременно и много срамежливо-притеснителен и крайно агресивен на моменти, особено, когато е лято. Ами няма да кажа повече нищо за Стефи. Тя си хареса нещо от мен - вероятно интелекта ми - или Дявол знае какво. Стига вече за топли истории, че не ми понасят на стари години.

Зимата ми е любовница

Това е съвсем сериозно. Завали ли сняг - стъкления ми поглед винаги вижда това и аз излизам за да бъда обладан от него. Той се пъха в носа ми, влиза в дънките ми. Говори ми с някаква образност, дарява ме с видения - които сякаш пуска от някаква тв програма - но в никакъв случай не-българска. Вероятно космическа, И в резултат - обикновено покрай мен винаги  има по някаква странна случка и ако не ме домързи, като се прибера в къщи я записвам. Независимо, че съм ледено студен, пиша, за да се охлаждам възможно повече. Ами да. Тези топлини не ми понасят. Завали ли снега - снежинките влизат и в кръвта ми. Пускам ги да влизат навсякъде. Дори им помагам, ама се старая да не ме види някой. Така правя любов със самата Зима! Тя ми се отблагодарява най-щедро. Превърна сърцето ми в буца лед. Чувствата ми изстинаха до - 50 градуса по Целзий. Душата ми постоянно ми прави скандали заради ледената ми метаморфоза - но когато един ден се вкиснах и й казах,че ще я изтръгна от корените й. Тя се сви, сви - и от 2 грама остана само 2 милиграма и то добре заледени!!! Ледената зима ми помогна да оцелея, след като колата ми се завъртя като пумпал по един заледен път в една злокобна вечер. Въртях се около 2 минути и в един момент машината тръгна директно към крехкия парапет, зад който имаше 15 метрова пропаст. Колата спря, като по чудо. Би трябвало парапета да е разкъсан, а аз - вече в Астрала. При всички положения при евентуално падане газовото ми устройство щеше да експлодира. След мен се движеше някакъв луксозен джип. Няколко здрави и симпатични момчета ми се притекоха на помощ:
- Много страшно беше за гледане бе колега... Като на филм. Добре ли си? 
- Не зная - отвърнах. Би трябвало да съм вече в пропастта.
- И ние това очаквахме - отвърнаха момчетата и ми помогнаха да пооправим смачкания от удара калник.

Зимата не ми изневерява. Както и в този случай. И аз по собствена воля и се отдадох в плен. Помолих я, да ме заледява и обсебва все-повече и повече. За да мога да я описвам по леден начин колко е красива и колко я обичам. Един ден й казах - приятелко, вече съм се превърнал целия в един леден къс човешка материя. Искам, когато ми дойде времето - да ме приспиш с Бялата смърт, защото от нея по-приятна няма. Заспиваш. Започваш да виждаш нещата в жълто... И знам - това е минута преди края. 
Зимата ми е любовница. Надявам се да умра в нейната прегръдка.