автор: Patrizzia

Пак превърнах небето от болка в една наковалня,
там сребриста Луна от въздишки ми броня кове
и гори сред огището стих от безсилие палнат,
този свят оглушал е от злост и горѝ стиховѐ.

Пак дъгата превита на две е ковашко духало,
изковават за кръста ми гвоздеи – мъртви звезди.
Всяка дума за обич в комина отлита – нахалост,
с всеки ред нова стигма ръцете безсилни бразди.

От лъчите в среднощна ковачница вещо ковани,
светли стълби до Божи чертози сама ще сплета.
С нежен ангелски пух ще прикрия гноящите рани,
ще напиша на облак молитва. Ще чуе света.