автор: YOTOVAVA

На сънища така не се наситих –
все пищни, цветни, ярки и без звук.
Навярно нощем скитам сред звездите,
а в ранна утрин се завръщам тук.

В неспирните откоси на кълвача
дали намирам смисъла дълбок?
Какви окови дърпат ме през здрача,
та не оставам в скутите на Бог?

И знам – щом в мене тихичко ръми
и дълго в пролетния злак се губя –
клонят към заник светлите ми дни.

Загърне ли ме мрак неумолим –
дано до мен си и да ме събудиш.
А после – ако можеш – остани!