автор: YOTOVAVA

Сърцето ми е гробище за лодки –
потънали при вероломни бури.
Забили нокти, тежките им котви
съня ми често посреднощ разтурят.

Невидими гребци одират мрака,
на припек просват кожата му рибя.
Тръпчива тишината – с вкус на мляко,
стаява се сред младата коприва.

Внезапно ще отскочи като камък
примирието и ще я разплиска –
да ми рече, че грях е да забравя,
това, което беше много близко.

Което ме накара да треперя,
да пожелая да съм сетен пристан
за някого, потеглил да намери
подслон, уют и шепа ситен бисер,

за птиците по опнатите ванти,
за мачтите, раздрали висините,
за всички безразсъдни капитани
в море, което и в архива липсва.