автор: YOTOVAVA

Тази нощ заваля. Есента се стиши за последно
и край моя прозорец помаха с омокрена длан.
Утре рано премръзнал дъждът уморен ще полегне
и ще белнат косите му в жълтия тревен саван.

И когато снегът понатрупа в алеите в парка,
и остане от пейките черен и смръзнал пунктир,
белотата първица ще грейне – и пищна, и ярка,
като наниз от бисери, пръснат в безкрайната шир.
 
Ще се сгуши градът под кожуси и топли комини,
мълчаливо ще гледа как чезне в стъклата светът,
покрай нас ще кръжат – невидѐни от друг – херувими
и небесните чанове дълго в нощта ще кънтят.

Не обичам снега, ала той ме смирява до тебе.
И ме връща където все още не знаех скръбта.
Само миг да си спомня – в живота кому съм потребна,
за да спра и да тръшна бездумната външна врата.