автор: Lombardi

Дебелогъзестият майор с бенката на задника изкрещя нещо и всички станаха и се насочиха към спалните помещения.
- Вие четиримата - лейтенант Пигълтън бе доста злопаметен – оставате да помагате в кухнята .
Крис харесваше лейтенант Пигълтън, изглеждаше като миловидно малко прасенце по време на Коледа.
- Лейтенант, в спалното ни има котка – рапортува Крис и лейтенанта се закова на място.
- Каква котка?
- Червена – подкрепи го Еди – с очи.
- Сиамка – допълни Дейвид а Рокфорд само кимна утвърдително .
Лейтенант Пигълтън отговаряше за чистотата пред Дебелогъзестият майор с бенката на задника .
- Не може да има котка – умолително попита лейтенанта – не трябва да има котка
Крис укорително поклати глава. Имаше разлика между не може и не трябва.
- Ще трябва да рапортувам на майора
Столовата се завъртя и лейтенант Пигълтън се подпря на една маса. Ако майора разбереше, щеше да го прати на полигона. А всички знаеха какво става на полигона – бученето на танкове, стрелба и ядене от поцинковани канчета. Лейтенанта изтръпна до дъното на добре лъснати си ботуши.
- Какво става тука? – лейтенант Пади се бе притеснил отново дали колегата му има нужда от помощ.
- Пади , в стаята им има котка – разплака се лейтенант Пигълтън – и ще докладват на майора.
- Отлично - лейтенант Пади мразеше лейтенант Пигълтън защото той го бе поканил в оня бар със сервитьорка с големите гърди и дългите крака която му бе отнела радостта от бирата
- Отивам да видя дали има и други животни в спалните помещения .
Лейтенант Пигълтън бе на ръба на истерична криза, вече се виждаше облечен с мръсен танкисти гащеризон как стреля с още по мръсни танкове по малки , невидими мръсни мишени, месеци напред, Видя как яде боб от общият казан в мръсни поцинковани канчета, месеци напред и всичко в него се разбунтува. От своя страна Крис наистина харесваше Лейтенант Пигълтън и не искаше да го вижда да страда.
- Можем да хванем котката , господин лейтенант и никой няма да разбере . Но трябва да помагаме в кухнята, няма как.
- Как да няма как? Веднага ще намеря някой друг .
- Има един с пъпчиво лице който избледнява – предложи Еди и допълни злобно – той много те мрази.
Вечерното преброяване бе вечна загадка за Еди. Всички се строяваха и дежурният господар тържествено извикваше имената на новобранците един по един. И на всичко отгоре, който си чуеше името трябваше да отговори с „Аз“ . Според Еди , беше абсолютно невъзможно да се установи истинският брой на хората. Ако някой извикаше „Аз“ по два пъти, броят се увеличаваше, или ако се бе заблеял и не бе чул името, броят намаляваше. Еди реши да сподели притесненията си с Крис.
- Ако сега извикам ‚Аз“ два пъти, ще увелича бройката на взвода от 21 на 22 човека. Ако пък не отговоря, ставаме 20 човека. Нещо не е наред.
Крис се изуми как някой като Еди бе намерил начин да си играе на Бог. Можеше да се раздвоява или съвсем да изчезне.
- Гениално, ако упорито не казваш „Аз“ в продължение на дни накрая няма да съществуваш и можеш да си тръгнеш, защото няма да те има .
Еди не искаше да си тръгва, туко що бе дошъл. Пък и искаше да види истинските книги на Крис.
- Нека да изтрием Дейвид или Стоунхенд
Крис не можеше да допусне Дейвид да изчезне преди да го пребият до смърт в банята. От друга страна, Стоунхенд беше започнал да прозира и бе само въпрос на време да изчезне.
- Ще изтрием Стоунхенд – реши Крис – трябва само да го подготвим .
Дежурният офицер изтри потно чело доволен че всеки само по един път потвърди че е той и даде отбой. Изнурените новобранци за галопираха към спалните си в очакване на заслуженият сън.