автор: secret_rose

Студът разстила прелестни воали
в душата на изгасващия ден.
Очите ми - простори съзерцали -
изронват къс по къс частички мен.
Останало е много малко вече -
два хвърлея на слънчевия злак,
прогноза за топящо се човече
и шепа понатрупал, топъл сняг.
Дали след студ такъв ще плисне злато
душичката на ранен минзухар,
дали ще разпозная ново лято
в дланта гореща на приятел стар,
дали ще помня... или ще оставя
мъгливите ресници на нощта
в един прекрасен миг самозабрава,
в измита от сърцето ми следа.
О, думи. Колко много скреж от думи.
А някога копнеех за това.
Ако прошепна обич в тебе - чуй ме,
измита от словата ми съдба.