автор: Lombardi

Всички новобранци издокарани в еднакви униформи, бяха отново строени на малкият плац. На Еди плаца му заприлича на езеро, пълно с хиляди зелени жаби и изпадна в паника. Накъдето и да се обърнеше, все виждаше себе си.
Същите дрехи, обувки и лишени от израз очи. Чувството че повече няма да види Стоунхенд и Дейвид го облада, а Крис вече му липсваше .Някой на висок глас обясняваше къде е столовата или къде е нещото което лейтенанта нарече със странното име „учебен корпус“, но това изобщо не го вълнуваше. Изведнъж като че ли по заповед, всички малки зелени жаби се разкрякаха и запалиха по цигара. Еди хукна да търси единствените хора който познаваше в този объркан свят, когато една ръка го стисна за врата.
- Хвана те шубето , нали ?
- Господи Стоунхенд , ти ли си ?
- Мисля че съм аз , братко. – Стоунхенд все още не бе уверен дали е той , трябваше да се консултира с Крис по този въпрос и помъкна Еди към спалното помещение. Дейвид седеше на леглото и се бе втренчил в Рокфорд, който гледаше в една точка.
- Какво правиш?
- Гледам в една точка
- В коя точка?
Рокфорд изгледа досадника с обичайният си безразличен поглед.
- Искам и аз да гледам в твоята точка – Дейвид обичаше да завързва приятелства.
Крис докато нареждаше самолетите на витрината държеше под око разговора. Концентрирането в една точка повече от 5 минути, говореше за силна концентрация, докато Рокфорд фиксираше тавана от около половин час.
- Не можеш да му крадеш точката – укорително погледа към Дейвид – не е спортсменско
- Искам само да му гледам в точката, не искам да я свия – Дейвид никого не бе спортувал
Рокфорд се чудеше дали да не продаде точката на Дейвид , когато нахълта Стоунхенд, влачейки на буксир Еди.
- Крис, трябва да те питам нещо? Мислиш ли че аз съм Стоунхенд? Отговори честно.
Крис не знаеше дори дали Стоунхенд е истински а не плод на фантазията му, да не говорим за името.
- Не мога да кажа нищо по въпроса , може и да не съществуваш.
- Какво имаш в пред вид ? – Стоунхенд седна поразен и лицето му пребледня.
- Като чели светлината минава през тебе , когато човек започва да изчезва, става прозрачен.
Стоунхенд можеше някак да приеме че не се казваше Стоунхенд , но не му се искаше да изчезва.
- Стой само на сянка, така светлината няма да те хваща – отбеляза Дейвид и напомни на Еди и Крис че трябва да го пребият до смърт по най бързият начин – Някой да е гладен?
Вечерята щеше да се превърне в любимото мероприятие на Еди. По точно не самата вечеря , а ритуали който я съпътстваха. Всички се наредиха в две редици и чакаха команда да се насочат към столовата а това зависеше само от дежурният господар и повелител. Еди се огледа и видя стръвните погледи на колегите си но отдели особено внимание на един нисък дебелак с мустаци и лице на мишка. Беше се хванал за стомаха и явно виеше наум от глад.
- Колега, да не би да си гладен ? – избудалка го шепнешком – Как се казваш?
Мишеподобният изгледа злобно Еди и измърмори нещо като Грегори.
- Мисля че ще има котлети на скара и пържени картофи – продължаваше да го дразни Еди
Грегори се олюля леко , но успя да не припадне. Еди реши да използва тежката артилерия
- Казаха ми че ще има и ледено студена бира, по 3 бутилки на човек
Грегори се предаде точно когато дежурният подаде команда и всички се отправиха към столовата. Еди го хвана под ръка и тържествено го затътри към обетована земя с чувство за добре изпълнен дълг. Всички стояха прави до масите докато някой , повечето нямаха и идея кой, трябваше да даде команда за започване на вечерният пир. Еди , Крис, Дейвид и Рокфорд бяха на една маса, бяха изритали Стоунхенд на друга с Грегори и още двама малоумници .
- Няма сервитьорки – отбеляза мъдро Дейвид – може още да не са дошли
Дребен розово бузест лейтенант се материализира до масата и втренчи злобен поглед в Еди.
- Какво каза?
- Кой?
- Какво кой? – обърка се лейтенанта
- Не знам, Рокфорд каза ли нещо?
- Кой, аз ли ?
- Моят колега, забеляза че няма сервитьорки и сподели наблюдателните си наблюдения на висок глас – учтиво както винаги обясни Крис
Лейтенанта се огледа и с изумление видя че наистина няма сервитьорки. Не бе забелязал до сега.
- Какво става тук? – Високият сух лейтенант се бе притеснил дали колегата му има нужда от помощ.
- Пади, нямаме сервитьорки – потресено прошепна лейтенант Пигълтън – имаш ли представа защо?
- Може би защото сме във военно училище, кой знае?
Сервитьорките не означаваха нищо в живота на лейтенант Пади. Преди години бе влязъл в един бар , където една сервитьорка му бе донесла бира и никак не му хареса. Имаше едри гърди , дълги крака и това му пречеше да се концентрира върху бирата.
- Какво става тук? – един капитан бе видял че става нещо нередно
- Нямаме сервитьорки, господин капитан – докладва лейтенант Пигълтън – опитваме се да разберем защо
- Нямаме бюджет, вчера ни отказаха заявка за патрони и тоалетна хартия. Не мога да поръчам сервитьорки, не е момента – капитана отговаряше за консумативите и бе много съвестен в работата си.
- Защо си поръчал патрони? – попита строго лейтенант Пади.
- Все трябваше да поръчам нещо – оправда се смутено капитана- Не съм поръчвал от години.
- Да беше поръчал сервитьорки, за какво са ти патрони - възмути се лейтенант Пигълтън.
- Какво става тук? – строго попита дебелогъзестият майор с бенката на задника появил се от нищото.
- Нямаме патрони – лаконично обясни лейтенант Пади.
- На кой му пука ?- развълнува се майора
Офицерите посочиха уплашено четиримата пукисти. Майора обиколи надуто масата няколко пъти.
- Не се тревожете, ще намерим сапун , тоалетна хартия и кламери, ще намерим дори и патрони ако трябва. Нашата цел е от момчета да ви превърнем в мъже – завърши тържествено дебелогъзестият майор с бенката на задника и обяви началото на вечерята.
Еди не искаше да става мъж, искаше да стане селянин. Намираше нещо успокоително в това да съди разни неща и да гледа с месеци дали ще поникнат.
- Не можеш да станеш селянин – отвърна Крис – нямаш дарба за това
- Тогава мога ли да стана електротехник ?
- Това да.
Еди въздъхна облекчено, нещата се нареждаха.
- Аз искам да стана писател – пророни Крис
- Не можеш да станеш писател, стани строителен работник – гордо предложи Еди
- Защо да не мога да стана писател?
- За писател е нужно нещо което ти го нямаш.
- Какво нещо?
- Нямам си на представа – ухили се Еди
Крис се усмихна снизходително, винаги бе знаел че има това нещо за което никой си нямаше и на престава.
- Ти какъв искаш да станеш ?
Рокфорд отлепи очи от бистрата водниста супа е плуващи мухи вътре и отегчено отговори
- Никакъв не искам да ставам.
Тримата се спогледаха озадачени.
- Не искам да правя абсолютно нищо, искам да лежа на брега на морето и да се наслаждавам на факта че Бог е сътворил земята с бира в ръка.
Настъпи мъдро мълчание. Явно Рокфорд единствен който имаше ясен път в живота по който от сега вървеше, или се подготвяше.
На Крис и му стана ясна. Тоя наистина искаше да прави абсолютно нищо.
- Тогава можеш да станеш философ
Рокфорд си нямаше и идея какво правят философите
- И те какво правят ?
- Ами, гледат в една точка и пишат книги .
- Тогава ще стана половин философ, само ще гледам в една точка – за Рокфорд въпроса бе решен .