Седим си двама с есента
в блажена тишина.
Над нас през клони и листа
се сипят слънчеви петна.
В небето острови сиротни
от бяла утринна мъгла
пресичат сините безводни
морета чиста ведрина.
Току и вятърът повее,
прехвръкне птиче в някой храст,
а тя примигва и се смее
и гледа слънцето в захлас.
Такава нейде я отвежда
пътека утринни лъчи -
и в жълто-алена одежда,
и с жълто-алени коси.
Загубил сякаш всяко слово,
успявам само да река:
- Ще те видя ли отново?
- Ще видиш – се усмихва тя.